Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Но полковникът…
— Оставете полковника! — прекъсна го гневно тя. — Той е в лошо настроение, това е всичко. А сега бихте ли ми донесли нещо за пиене?
Бригадният майор стана. Лицето му изразяваше несигурност. Това момиче наистина не се държеше като пленница, а и заповедта на полковника не беше съвсем ясна… Освен това Сейнт Симон очевидно беше в лошо настроение.
Младежът разреши заплетената ситуация, като заключи вратата отвън — тя не можеше да използва стълбата към вътрешността, без да я забележат, — после слезе долу и заповяда на един ординарец да донесе кана с вода.
Докато чакаше, Тамсин гледаше през прозореца към улицата. Погледът й беше небрежен, но в действителност нищо не убягваше от острите й очи. Първо се опита да прецени настроението и усърдието на войниците, които си вършеха работата. В момента Елвас много приличаше на полувоенните лагери на Ел Барон в планините, където беше израснала, и тя знаеше какво трябва да гледа. Като цяло атмосферата беше безгрижна, дори весела, сякаш мъжете се чувстваха добре при участието си във военните операции. Разбира се, хората в главната квартира имаха съвсем различно мнение от онези, които лежаха в окопите пред Бадахос. Обсадата на град беше най-ужасното нещо във войната, войниците бяха уморени и озлобени, а и Бадахос се съпротивляваше много по-дълго, отколкото бяха очаквали. А колкото по-дълго устояваше градът, толкова по-брутално щеше да бъде неизбежното му завземане.
Тамсин потрепери, устата й се изкриви в презрителна гримаса. Знаеше, че старите феодални правила за водене на война все още бяха в сила. Ако обсаденият град се предадеше веднага след като стане ясно, че обсадените няма да издържат на нападенията, победителите се държаха великодушно. Ако обаче градът се съпротивляваше, всички смятаха, че жителите му са заслужили тежката си участ, и ги оставяха на произвола на жадните за кръв победители, успели да проникнат през градските стени.
Войници, помисли си Тамсин. Диви животни, все едно каква униформа носят и какви причини изтъкват за войната, която водят. Всички бяха еднакви.
Адютантът се върна в стаята, следван от млад ординарец, който носеше кана с вода. Когато Тамсин се отвърна от прозореца, в теменужените й очи пламтеше толкова дива омраза, че двамата мъже се стреснаха. Но в следващия миг пламъкът изчезна и тя прие водата с благодарствена усмивка.
В светая светих на главнокомандващия беше топло, буйният огън в камината беше прогонил студа и влагата. Уелингтън наля на полковника чаша вино и го покани да седне.
— Значи успяхте да я измъкнете от лапите на Корниш. Трудно ли беше?
— Не особено. — Джулиън отпи голяма глътка вино. — Началото беше леко, трудностите започнаха после.
При тази забележка Уелингтън вдигна изненадано едната си вежда, но не каза нищо. Застана пред огъня и протегна ръце към пламъците, за да се стопли.
— Казала ли е нещо на французите?
— Нищо. Дойдохме тъкмо навреме, буквално в последния момент. — Той разказа накратко как беше освободил Ла Виолет. — Измъкнахме се от лагера на французите без особени затруднения и след няколко часа спряхме за нощувка край една рекичка.
Джулиън спря. Това беше най-трудният момент.
— На следващата сутрин излязох с момичето, за да удовлетвори естествените си потребности. Изведох я от лагера и отидохме на брега на реката. Тя беше вързана с въже за глезените, а другият му край беше завързан за моя колан.
Той отпи още една глътка вино, не знаейки как да продължи. Уелингтън чакаше мълчаливо.
— Ла Виолет има огромен личен телохранител. Шотландец. Когато нахлухме в лагера на Корниш, ние подпалихме колибите и той успял да избяга в бъркотията. Последвал ни и трябва да призная, че се хвърли върху мен и ме победи, докато чаках момичето да…
— Аха. — Уелингтън махна с ръка в знак, че е разбрал. — Обезоръжи ли ви?
Джулиън кимна мрачно.
— Държах се като жалък глупак. — Само ако знаехте какъв невероятен глупак бях в действителност!
— И въпреки това я доведохте тук?
— Тъй вярно, но трябваше да й обещая, че ще може да си отиде, когато поиска; срещу това тя е готова да продаде сведенията си на подходяща цена.
— И каква е цената?
Джулиън поклати глава.
— Ла Виолет отказва да ми я съобщи.
— А какво стана с огромния телохранител?
— Тя го отпрати с някакво поръчение. Каза му, че ще чака завръщането му в Елвас.
— Много тайнствена наемница — промърмори командващият, потърка затоплените си от огъня ръце и впи изпитателен поглед в лицето на полковника. Усещаше гнева на Джулиън Сейнт Симон, който очевидно смяташе, че се е провалил в тази важна мисия, макар че беше довел момичето в главната квартира. Но човек като полковника не понасяше пораженията, особено онези, които го засягаха лично.