Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Разговорът стана общ, докато слугите раздигаха масата и донесоха гарафите с портвайн. Разместиха столовете, мъжете запалиха пури, поднесоха кафе и никой нямаше чувството, че Ла Виолет не е на мястото си. Тя също се държи така, сякаш е равна между равни, каза си гневно Джулиън, който беше седнал в един ъгъл и нервно наблюдаваше как младата жена се шегува с Уелингтън и открито флиртува с него.
Когато Тамсин прие от ръцете на главнокомандващия обелен портокал, Джулиън не издържа. Хората му лежаха в окопите и имаха да изпълняват важни задачи. Бутна стола си и скочи.
— Ще ме извините, господа, но трябва да разпределя постовете. Ще се върна при бригадата си.
— Войниците са в ужасно настроение — подкрепи го полковник Уебстър, който внезапно бе станал сериозен. — Ругаят испанците в Бадахос, защото са предали града без борба на французите, проклинат французите и се кълнат да им отмъстят жестоко, че не се предават, макар да знаят, че нямат никакъв шанс.
— Когато влезем в града, ще настане кървава баня, помнете думите ми — подкрепи го бригадният генерал Корнуолс и напълни чашата си.
— Да, а ние ще имаме дяволски трудната задача да държим хората си изкъсо и да не им позволяваме да върлуват из града — отбеляза тихо Джулиън. — Е, господа, желая ви лека нощ. — Той хвърли бърз поглед към Тамсин и се уплаши от внезапно побледнялото й лице, от което сякаш бе изтекла и последната капчица кръв. Нещо ставаше с това момиче, когато заговореха за войнишките злодейства. Сигурно имаше мъчителни спомени… — Довиждане, Виолет — каза й окуражително той. — Надявам се, че сделките ви ще бъдат успешни.
Тамсин разтърси глава, за да се върне в реалността. Полковникът говореше така, сякаш никога вече нямаше да се видят.
— И аз се надявам на успех, милорд полковник. Ще се видим ли утре сутринта?
— Боя се, че няма да можем — отговори мрачно той. — Имам твърде много работа и няма да дойда в Елвас. — Той се поклони пред главнокомандващия и излезе с бързи крачки от топлата и уютна стая, за да се върне в студената си палатка в лагера, към гърма на гранатите и мортирите. Надяваше се, че ще спи добре, за първи път след срещата си с Ла Виолет. Най-после малката бандитка щеше да изчезне от живота му.
Тамсин погледна с високо вдигнати вежди към вратата, която се бе затворила зад него. Имал много работа и нямало да дойде в Елвас? Много скоро щеше да установи, че се е лъгал. Полковник Джулиън Сейнт Симон със сигурност имаше важна работа в главната квартира.
— Е, Тамсин, желаете ли да преминем към деловата част на срещата ни? — Тонът на Уелингтън се промени изведнъж. Любезността на щедрия домакин беше изчезнала, сега пред нея стоеше строгият главнокомандващ. — Каква информация имате да ни продадете? Каква цена искате?
Тамсин поклати глава и отговори също така кратко и делово:
— Ще ви кажа, когато узная от вас какво точно искате да научите от мен, сър.
Уелингтън изброи всички сведения, които желаеше да научи от нея. Тайните имена и паролите на партизанските банди в околността. Местата, където се събираха, състава им, начина, по който можеше да се свърже с тях, без да чака те да го потърсят. Точна карта на планинските проходи, които бяха познати само на партизаните. Въоръжението на партизаните и дали имат възможност да доставят на английската армия липсващите й оръжия.
Тамсин слушаше внимателно.
— Списъкът ви е доста дълъг, сър — каза накрая тя. — Мисля, че е по-добре да ви дам отговор утре сутринта.
— Разбира се. Но не се бавете.
— Обещавам. Но няма да ви издам нищо, което би могло да застраши партизаните.
— Така ли? — Уелингтън смръщи чело и подръпна брадичката си. — Не вярвах, че преговорите ни ще протекат толкова мирно, Виолет.
Очите й заблестяха.
— Аз не продавам приятелите си, сър.
— Не, разбира се, че не — успокои я той. — Не сигурно ще разберете, че има разлика. Много по-добре е да дадете тази информация на нас, а не на французите. Ние бихме я използвали само за да помогнем на приятелски настроения народ, а не за да му навредим.
— Може би сте прав, сър, но моите приятели обичат независимостта и не са готови да приемат чужда помощ. — Тя стана и столът й изскърца тревожно. — Благодаря ви за гостоприемството. Утре отново ще дойда при вас.
Мъжете се надигнаха учтиво, за да я изпратят, но Уелингтън тръгна бързо след нея и заповяда на бригадния майор, който все още седеше зад писалището си: