Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Тамсин го погледна обидено.
— Не разбирам за какво намеквате. Вече не мога да си спомня кога за последен път съм спала в нормално легло. Толкова съм изтощена…
Тя имаше основания да говори така, но все пак не успя да го убеди.
— Сандерсън е забележителен момък. Веднага намери идеалната квартира за вас, съвсем близо до болницата. — Уелингтън потърка ръце и отново пристъпи към огъня. — Той ми каза, че там живее приятна възрастна дама, която с удоволствие ще се погрижи за вас, момичето ми. А когато се наспите, ще вечеряте с мен и щаба ми.
Очите му бяха устремени към лицето й. Въпреки че беше доброжелателно настроен, от острия му поглед не убягваше нищо.
— А по-късно ще видим как можем да си помогнем взаимно.
— Вие наистина сте много любезен, сър — благодари му тя с уморена усмивка.
— Джулиън, придружете младата дама и се погрижете да се настани удобно. После я доведете тук на вечеря — заповяда главнокомандващият и Сейнт Симон се изненада от металическите нотки в гласа му.
— Аз наистина трябва да се върна в частта си, сър.
— Да, да, добре. Но по-късно, драги, по-късно.
Заповедта си беше заповед. Джулиън въздъхна и се предаде на съдбата си. Обърна се към Тамсин и й подаде ръка.
— Да вървим.
Тя стана и се отправи към вратата с несигурни крачки, но лорд Сейнт Симон очевидно беше загубил рицарското си чувство. Той остана до камината, погледът му беше все така саркастичен. Много добре, каза си Тамсин, за момента постигнах онова, което желаех. Уелингтън я гледаше със съчувствие и без враждебност, а полковникът беше получил заповед да остане близо до нея.
Тя дари Уелингтън с още една уморена и почти плаха усмивка, изпълнена с благодарност, и се отправи към вратата. Полковникът я последва. Когато излязоха в приемната и вратата се затвори зад тях, поведението й се промени светкавично. Тя стъпи здраво на краката си, вдигна глава към придружителя си и очите й засвяткаха дяволито.
Джулиън пое дъх и се обърна рязко към бригадния майор.
— Къде ще намеря квартирата, майоре?
— Къщата е близо до болницата, а дамата е вдовица и се казва Браганца, сър — обясни Сандерсън. — Няма да сбъркате, къщата е прясно боядисана с вар. Изпратих човек да й каже, че ще има наемателка. Сигурен съм, че ви очаква. — Той погледна Ла Виолет с неприкрито любопитство. — За съжаление дамата говори само португалски. Ако искате, аз мога да…
— О, аз говоря португалски — отговори нетърпеливо Тамсин. Този човек не можеше да знае, че тя бе прекарала целия си живот по границите на Португалия, Испания и Франция.
Без да каже нито дума повече, Джулиън тръгна към изхода. Тамсин трябваше да тича, за да го настигне.
— Не бързайте толкова, аз наистина съм изтощена.
— Потърсете си друг, на когото да продавате тези номера — отряза я сърдито той. — Нямам представа какъв дяволски план сте замислила, но ми е все едно. Колкото по-скоро се отърва от вас, толкова по-голямо ще бъде щастието ми.
— Днес сте в ужасно настроение — промърмори Тамсин. — Не мога да разбера какво съм ви направила, та сте толкова сърдит. Отнасяте се несправедливо към мен и започвам да мисля, че сте един от онези непостоянни мъже, които изливат лошото си настроение върху другите. Чувала съм за такива хора, но за щастие до днес не бях срещала нито един.
— Свършихте ли? — попита рязко той, не знаейки дали да се смее или да й се разкрещи.
— Не, не съм свършила — отговори засегнато тя. — Но щом не цените ясните думи… — Тя вдигна рамене.
— Точно обратното — заяви той и стисна здраво устни. — Аз съм от хората, които с удоволствие казват онова, което мислят. Желаете ли да чуете част от мислите ми?
Тамсин не отговори. Прескочи бодро една локва и едва по-късно се сети, че трябваше да изглежда изтощена.
— Мисля, че стигнахме къщата на вдовицата — заяви весело тя. — Тя е единствената бяла къща на цялата улица.
Сеньора Браганца беше свикнала с вида на жените партизанки и изобщо не се учуди, когато видя Тамсин. Настоя двамата да разгледат стаята и ги отведе на втория етаж, в малко, прясно боядисано помещение под покрива.
— Стаята е чудесна — прекъсна я нетърпеливо Тамсин, която бързо се насити на хвалбите й. — Всичко, което ми трябва, е легло. И гореща вода.
Вдовицата хукна надолу, за да сложи водата на огъня, и Джулиън, който беше застанал до прозореца и гледаше към улицата, промърмори:
— Време е да се оттегля.
— О, не бързайте толкова. — Тамсин затвори бързо вратата и се облегна на рамката, за да му препречи пътя. Усмивката й беше прелъстителна. — Защо сте толкова затворен, милорд полковник? Имаме достатъчно време, имаме дори легло.