Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Всички мъже в трапезарията се обърнаха към вратата, когато Сейнт Симон и придружителката му влязоха тържествено.
— Ах, Виолет. — Уелингтън пристъпи към тях. — Надявам се, че сте си отпочинала.
— Да, благодаря ви. Добре си поспах. — Тамсин пое ръката му.
— Господа, позволете ми да ви представя Ла Виолет. — Главнокомандващият сложи ръка на кръста й и я поведе към масата.
Тамсин не се опита да се освободи от тази полупрегръдка. С усмивка и царствено кимане на главата тя се представи на присъстващите офицери. Беше чувала, че херцогът обича красиви жени, и го окуражаваше да проявява все нови знаци на внимание към нея, надявайки се, че това ще й помогне да осъществи целите си.
Джулиън стоеше малко настрана и наблюдаваше сцената с помътен поглед. Отпиваше от шерито си и следеше движенията на мъжете, които бяха наобиколили крехката фигурка. Ла Виолет знаеше как да привлече вниманието върху себе си. Въпреки мъжкото облекло и късата блестяща коса тя излъчваше женствено очарование… женско коварство, поправи се сърдито той. Какво, по дяволите, беше замислила? Беше дошла тук да продаде нещо, а не да омагьоса главното командване на английската армия и да го направи покорно на волята си.
В стаята влезе един прислужник с огромно плато, на което имаше цял печен телешки бут. Постави платото на масата пред камината и се поклони.
— Вечерята е сервирана, сър.
— Много добре. — Уелингтън потърка ръце. — Елате и седнете до мен, мило момиче. — Той настани Тамсин вдясно от себе си и дори намести стола й, после зае място начело на масата. Вдигна монокъла си и разгледа подбраните ястия, които прислужниците нареждаха на голямата маса.
— Е, какво имаме днес? Купа с агнешки котлети, чудесно. Позволете да ви обслужа, Виолет. Всъщност, вие имате ли и друго име? — Той сложи един агнешки котлет в чинията й и добави няколко дебели парчета от печеното телешко.
— Истинското ми име е Тамсин — отговори тя, докато си слагаше картофена салата. — Виолет или Виолета ме наричат партизаните.
— Всички партизани ли имат прякори? — попита бригадният генерал и напълни чашата й с вино.
Тамсин го удостои с прелестна усмивка и хвана агнешкия котлет с два пръста.
— Може би.
Джулиън я наблюдаваше как къса крехкото месо с малките си бели зъби и държи котлета между показалеца и палеца. Когато отхапа и последното парченце месо, тя облиза пръстите си, взе вилицата и набоде парче картоф. Ядеше с естествеността на гладно животно, използваше пръстите си винаги когато имаше нужда, но очевидно умееше да си служи и с ножа, защото наряза пъстървата по всички правила на изкуството. В маниерите й нямаше нищо отблъскващо, но не се държеше церемониално. Тя се наслаждаваше на храната и ядеше достатъчно, за да оцелее и да има сили.
Джулиън установи, че тя изпи няколко чаши вода, но само отпи от виното си. Това го заинтересува и реши да наруши мълчанието помежду им. Отмести стола си настрана, опря лакът на колосаната бяла покривка и обхвана дръжката на чашата с дългите си пръсти.
— Не обичате ли вино, Виолет?
Тамсин вдигна очи към него. Когато погледите им се срещнаха над масата, в очите й имаше бдителност.
— Напротив, милорд полковник, в подходящо време и на подходящо място обичам да изпия чашка местно вино, силно и горчиво. Но съм предпазлива, защото бързо се напивам. — Тя се усмихна замечтано. — Сесил имаше същите проблеми.
— Коя е Сесил? — попита майор Карсън и си взе от задушените гъби.
— Майка ми, сър. Наследила съм крехката й фигура. Барона винаги казваше, че с мама сме твърде дребни и леки, за да понасяме испанското вино. — Тамсин посегна към бадемовите сладки. — Мисля, че това е добро обяснение.
— Сейнт Симон ни каза, че майка ви е била англичанка — намеси се бригадният генерал и подаде нос от чашата си с вино.
— Точно така — отговори Тамсин, изтри трохите от пръстите си и посегна към медальона, който носеше на шията си. — Този медальон е на мама. Доколкото знам, получила го е от майка си.
— Но как е дошла в Испания? — поиска да узнае майор Карсън.
— Гостувала на семейни приятели, мисля, че на посланика в Мадрид. Но по време на пътуването изчезнала в прегръдките на баща ми. — Тамсин се усмихна и си взе още една сладка от кошничката, поставена пред нея. — И никога не е изпитала желание да го напусне… докато умря.
Сянката, която пробяга по лицето й при тези думи, изчезна веднага, но Джулиън я забеляза. Изражението й се втвърди и макар да се усмихваше и да отхапваше от сладкиша, погледът й стана корав и безмилостен. Сякаш беше издигнала невидима стена около съкровените си чувства. Сякаш нещо твърде дълбоко и скъпоценно бе излязло опасно близо до повърхността.