Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Сандерсън, отведете нашата гостенка до квартирата й.
— Не е нужно — отказа с усмивка Тамсин. — Сигурна съм, че вашите войници няма да си позволят да ме обиждат. — Обяснението й прозвуча толкова хапливо, че главнокомандващият се изчерви. Не можеше да си представи, че тя има основания да му отправи такова обвинение, въпреки това се почувства притиснат до стената и принуден да се защитава.
— И аз мисля така — отвърна сковано той. — Въпреки това ви съветвам да приемете предложения от мен придружител.
Тамсин кимна небрежно.
— Както желаете, сър. Лека нощ.
Тя слезе по стълбата следвана от майора, и Уелингтън я изпрати със замислен поглед. Странно момиче, каза си той. Не бива да я подценяваме.
Под студената светлина на звездите Джулиън вървеше бавно между палатките, в които беше подслонена бригадата му. Две роти работеха в окопите, останалите бяха свободни, мъжете седяха около огньовете и разговаряха. Повечето пушеха лули и често надигаха манерките си.
Полковникът познаваше всички по име и ги поздравяваше сърдечно. От време на време спираше и разменяше по няколко думи с войниците, опитвайки се да открие в какво настроение бяха. С радост ли очакваха предстоящия щурм на града? Нетърпеливи ли бяха? Искаха ли отмъщение?
— Ще се радваме, когато това тук свърши, сър — каза един едър кавалерист, който димеше с лулата си и кърпеше пробития си ботуш. — Ако ми позволите, ще каже, че работихме много усилено.
— Вярно е, но щом старият Хъки казва, че трябва да я свършим значи ще я свършим — отговори другарят му и вдигна рамене.
Джулиън се усмихна и продължи пътя си. Мъжете бяха измислили весели прякори на началниците си, най-вече на Уелингтън, когото задяваха заради дългия му нос. И с радост щяха да го последват дори в ада, стига той да поиска. Джулиън хвърли измъчен поглед към тъмния силует на Бадахос, който се очертаваше ясно насред равнината. Стените бяха пробити вече на три места, но френският гарнизон запълваше дупките с учудваща бързина, веднага щом английската канонада отслабнеше. Нападението щеше да се осъществи много скоро и гладът щеше да плати скъпо за съпротивата си.
— Сержант Гордън ни разказа историята с еполетите на Корниш — обади се дълбок глас от мрака зад Джулиън. — Както разбрах, Ла Виолет обича да погажда мръсни номера да почтените хора.
— Би могло и така да се каже, Франк — отговори сухо Джулиън и се обърна към младия капитан, който му беше адютант. — Самият аз обаче бих употребил друг израз.
— Партизаните са странна компания — отбеляза с усмивка капитан Франк Фробишър. — Те се отнасят към нас много по-лошо, отколкото към истинските си неприятели.
— Е, моята работа с Ла Виолет е вече свършена, слава богу — заяви Джулиън. — Оставих я да изпробва номерата си пред Уелингтън. Да видим дали ще се справи. — Той се запъти към палатката си. — Искаш ли по едно питие за приспиване? Имам много приличен коняк и се надявам, че Тим О’Конър не го е изпил в мое отсъствие.
Франк избухна в смях.
— Съмнявам се, че даже Тим ще успее да мине през Добин. Не знам откъде си намерил този момък, но той е истински Цербер, когато трябва да пази имуществото ти.
Двамата се приведоха и влязоха в палатката на полковника, където ординарецът тъкмо палеше газената лампа. На малката печка с дървени въглища димеше тенджерка с вода.
— Желаете ли да ви направя чай, полковник? — попита Добин, който познаваше навиците на своя началник.
— По-късно… Капитан Фробишър би желал чашка коняк. — Джулиън предложи стол на госта си и се наведе над един сандък, в който съхраняваше ценните бутилки. — Имаме ли чаши, Добин?
— Разбира се, сър — отговори обидено момъкът и побърза да ги донесе.
— Май ми замириса на коняк! — През открехнатото платнище надникна едро лице с червени бузи. — Знаех си, че си се върнал, Джулиън. Както чух, преживял си истинско приключение. — Тим О’Конър влезе в палатката и помещението изведнъж се смали. Великанът си придърпа стол и цялото му лице засия. — Разкажи ни за партизанката. Красива ли е?
— Не е по моя вкус — отговори сърдито Джулиън и бързо смени темата. — Утре трябва да щурмуваме бастиона „Сан Винсенте“. Имате ли някакви предложения как да разпределим бригадата?
Приятелите му веднага посветиха вниманието си на щурма на Бадахос и забравиха за Ла Виолет. Ала колебанието на Сейнт Симон да опише по-подробно срещата си с тази бандитка или поне да задоволи любопитството им не остана незабелязано.
След като приятелите му си отидоха, Джулиън се изтегна на тясното си войнишко легло и отпи голяма глътка чай. Мислеше за идващия ден, за вероятността да намери смъртта си под стените на Бадахос, за неизбежните загуби. Утре щеше да загуби още приятели. През четирите години на войната на полуострова беше загубил много приятели и му ставаше все по-трудно да приема смъртта им.