Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Защо да не пия повече сок? — питаше Конър.

— Защото — отвърна Шерил с майчинско търпение, — от ябълковия сок се хваща диария.

— Така ли?

— Да.

От дясната ми страна Лени раздаваше на хлапетата окуражителни реплики от сорта „Ти си най-добрият, Рики!“, „Можеш още, Пийти!“, „Това се казва преса, Дейви!“ Винаги добавяше по едно „и“ към имената им, което е вбесяващо. Веднъж, в състояние на свръхвъзбуда, ме нарече „Марки“. Само веднъж.

— Чичо Марк?

Почувствах, че някой ме дърпа за крака. Погледнах надолу към Конър, който беше на две години и два месеца.

— Какво има, приятел?

— Ябълковият сок ми прави диария.

— Само един Господ знае.

— Чичо Марк?

— Да?

Конър имаше най-сериозното изражение на света.

— Диарията не ми е приятел.

Хвърлих поглед на Шерил. Прикритата й усмивка бе примесена със загриженост. Пак погледнах Конър.

— Точно така, малкия.

Конър се размърда, зарадван на моята отзивчивост. Обичам го. Едновременно ми къса сърцето и ми носи радост на равни порции, в точно премерени интервали. На две години и два месеца е. Само два месеца по-голям от Тара. Наблюдавам развитието му с почуда и копнеж, способни да запалят пещ.

Отново се обърнах към майка му. Наоколо й бяха пръснати продуктите, с които се вживяваше в ролята на майката-товарно магаре. Имаше кутии с плодови сокове „Малка Госпожичка“ и блокчета „Нутри-Грейн“. Имаше и памперси „Сухо Бебе“ (за разлика от „Мокро Бебе“?), както и мокри кърпички „Хъгис“ с алое вера за всевъзможни дупета. Имаше наръбени шишета-биберони на „Ивънфло“. Бебешки хляб грахам с канела, както и остъргани моркови, отделно нарязани парченца портокал и грозде (нарязани по дължина, за да не се задавят с тях) и кубчета сирене, предполагам, всичко в найлонови торбички със залепващи се краища.

Лени, треньорът на треньорите, изстрелваше към играчите указания за стратегията. Когато нападахме, им крещеше: „Вкарай им го!“, когато се отбранявахме, съветваше: „Спри го!“ А от време на време, както в момента, предлагаше дълбоки прозрения в тънкостите на играта: „Ритни топката!“

Лени ми хвърли поглед, след като се бе провикнал за четвърти пореден път. Показах му вдигнат палец с намек да продължава в същия дух. И на него му се прищя да вдигне палец, но имаше прекалено много подрастващи свидетели. Отново скръстих ръце и хвърлих поглед към игрището. Хлапетата се бяха сгорещили като професионалисти. Бяха обути с шпайкове. Чорапите им бяха издърпани над наколенките. Повечето се бяха нацапали с черна вакса под очите, въпреки че нямаше пукнат слънчев лъч. Двамина даже носеха маски за дишане на носовете си. Наблюдавах как Кевин, моят кръщелник, се опитва да ритне топката напук на указанията на баща си. Точно в този момент сякаш нещо ме блъсна.

Олюлях се.

Случваше се неизбежно. Независимо дали наблюдавах мач, обядвах с приятели, оперирах пациент, или слушах песен. Вършех нещо нормално, ежедневно, чувствах се като всички други, и изведнъж бам, самоконтролът ме напускаше.