Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Какво има, приятел?

— Ами акото?

— Какво за него?

Той вдигна поглед и притвори съсредоточено едното си око.

— Акото приятел ли ми е?

Ама че въпрос.

— Не знам, приятел. Ти как мислиш?

Конър се замисли толкова усилено, че се изплаших да не експлодира. Накрая отвърна:

— То ми е по-голям приятел от диарията.

Аз кимнах мъдро.

Отборът ни отбеляза още един гол. Лени изстреля юмруци във въздуха.

— Ура!

Той едва не преобърна количката, за да поздрави Крейг (или Крейги) като голмайстор. Играчите последваха примера му. Падна голямо пляскане на длани. Аз не се присъединих. Предполагам, че на мен беше отредена ролята на хрисимия партньор в театралните изяви на Лени — нещо като Тонто за Самотния Рейнджър, Абът за своя Костело, Роуан за своя Мартин, Капитана за неговия Тенил. Баланс.

Наблюдавах родителите край игрището. Майките се скупчиха на групички и заобсъждаха децата си, техните постижения и извънучилищни занимания, без много-много да се изслушват, тъй като чуждите деца са скучни. Бащите предлагаха по-голямо разнообразие. Едни записваха с видеокамери. Други крещяха насърчения. Трети насъскваха децата си по начин, граничещ с нездравословния. Някои дърдореха по мобифоните си или непрекъснато бърникаха някакъв вид електроника, разхлабвайки натрупаното от едноседмичната работа напрежение.

Как можах да се обърна към полицията?

След онзи ужасен ден ми се повтаряше безброй пъти, че нямам никаква вина за случилото си. От една страна, осъзнавах, че навярно действията ми не биха променили нищо. Те най-вероятно изобщо не са имали намерението да пуснат Тара да се върне вкъщи. Даже може да е била мъртва още преди първото обаждане за откуп. Смъртта й може да е станала случайно. Може да са се изплашили, или да са били друсани. Кой знае? С положителност не и аз.

Да, тъкмо там беше проблемът.

Естествено, нямаше как да съм сигурен, че не нося отговорност. Основен природен закон — всяко действие има противодействие.

Не сънувам Тара, или ако я сънувам, боговете са достатъчно милостиви да не ми позволяват да си спомня съня. Сигурно това им прави чест. Мога да го перифразирам: може и да не сънувам точно Тара, но в замяна на това сънувам белия миниван с разрязания и после заварен регистрационен номер и откраднат магнитен знак. В сънищата си чувам шум, вярно, неясен, но съм съвсем сигурен, че е като бебешки плач. Тара, вече го знам, е била в минивана, но в съня си аз не тръгвам към звука. Нагазил съм дълбоко в нечистотията на това кошмарно съновидение. Не мога да помръдна. Когато накрая все пак се събудя, не мога да не размишлявам над очевидното. Толкова ли близко беше Тара до мен? И което е по-важно — ако бях проявил повече храброст, щях ли да я спася там и тогава?

Реферът, дългурест гимназист с добродушна усмивка, наду свирката и размаха ръце над главата си. Край на мача. Лени нададе вик „Урааа!“ Осемгодишните малчугани се загледаха един друг объркано. Един попита съотборника си: „Кой спечели?“, а онзи сви рамене. Наредиха се в редица като хокеисти от купата „Станли“ за ръкуване след мача.