Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Нейна работа беше — повтори Давос, вече по-слабо. „Нейна, ама и твоя, луков рицарю. Ти я докара в Бурен край в черния плащ на нощта, за да изтърси от утробата си онова свое дете-сянка. Не си невинен, о, не. Ти яздеше под нейното знаме и го развяваше на мачтата си. Ти гледаше как Седмината горят при Драконов камък и нищо не направи. Тя даде справедливостта на Отеца на огъня, и милостта на Майката, и мъдростта на Старицата. Ковача и Странника, Девата и Воина, тя ги изгори всички в прослава на своя жесток бог, а ти стоеше там и си мълчеше. Дори когато тя уби стария майстер Крессен, дори тогава ти не направи нищо.“

Платното вече беше на стотина разкрача встрани и се движеше бързо през залива. След още няколко мига щеше да го подмине и да започне да се смалява.

Сир Давос Държеливия се закатери по скалата.

Ръцете му трепереха, главата му бе замаяна от треската. На два пъти осакатените му пръсти се хлъзнаха по влажния камък и за малко щеше да падне, но успя някак да се вкопчи на върха. Паднеше ли, беше мъртъв, а трябваше да живее. Поне още малко. Имаше нещо, което трябваше да направи.

Върхът на скалата беше твърде остър и беше опасно да се изправи, особено както беше изтощен, затова той се присви и замаха с костеливите си ръце.

— Ей! — закрещя той срещу вятъра. — Насам, насам! — Тук, от високо, вече го виждаше по-ясно: дългия боядисан на ивици корпус, бронзовата фигура на носа, издутото платно. На корпуса нямаше изписано име, но Давос бездруго не беше се учил на четмо. — Ей! — извика отново той. — Помощ, помощ, помощ!

Един моряк го видя и го посочи. Още моряци притичаха до перилото и го зяпнаха. Скоро платното на галерата се смъкна, греблата й се прибраха и тя плавно зави към скалата. Беше твърде голяма, за да се приближи съвсем, но на трийсетина разкрача пусна малка лодка. Гребяха четирима мъже, а петият седеше при носа.

— Ехей! — извика петият, когато бяха само на няколко стъпки от скалата. — Кой си ти?

„Контрабандист, който надскочи сянката си — помисли Давос. — Глупак, който толкова обикна своя крал, че забрави боговете си.“

— Аз… — Гърлото му беше раздрано от жажда, а беше забравил и да говори. Думите излязоха странно от устата му и още по-странно прозвучаха в ушите му. — В битката бях. Бях… капитан… рицар. Рицар бях.

— Тъй де, сир — извика мъжът. — Ама на кой крал служите?

Той изведнъж осъзна, че галерата може да е на Джофри. Ако изречеше погрешното име, корабът щеше да го остави на ориста му. Но не, корпусът беше на ивици. Лисенски трябваше да е, трябваше да е от галерите на Саладор Саан. Майката я беше пратила тук, Майката в своята милост. Задача имаше тя за него. „Станис е жив — разбра той. — Все още имам крал. И синове, имам други синове, и жена, вярна и обичлива.“ Как бе могъл да го забрави? Майката наистина беше милостива.

— Станис — извика той на лисенеца. — Добри богове, служа на крал Станис.

— Аха — рече мъжът в лодката. — Щото и ние.