![Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/4/9/vihr-ot-mechove-a-storm-of-swords-bg-download.jpg)
Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]». Краткое содержание книги:
Докато създаденият с богато въображение свят на Мартин необратимо се приближава към своята десетгодишна зима, се влошава не само времето, а и войната. На север крал Джофри от дома Ланистър седи неспокойно на Железния трон. С помощта на едно грубовато момиче Джайм Ланистър, Кралеубиеца, се измъква от затвора си в Речен пад, за да осигури освобождаването на пленничките на Джофри, сестрите на Роб Аря и Санса Старк. Междувременно на юг кралица Денерис се опитва да наложи претенциите си над различните тронове с помощта на армия от евнуси.
Сложността на такива характери като Денерис, Аря и Кралеубиеца ще накара читателите да разгръщат жадно огромния брой страници на тази книга, тъй като авторът им, също като Толкин и Джордан, подклажда непрестанния интерес към съдбата им. Мартин неизбежно ни напомня за тези двама велики в жанра и с дарбата си да опише такива чувствени преживявания като стихията на дивия пожар и ледения мраз, морския мирис, както и безмерната пищност на средновековния пир. Някои твърдят, че тази сага надхвърля всичко достигнато досега във върховото фентъзи. Кой знае? Във всеки случай постигнатото е достатъчно, за да превърне „Песен за огън и лед“ в безспорен хит в жанра.
Трябваше просто да не прави нищо. Само още няколко мига и сега щеше да е със синовете си, да лежи в студената зеленикава тиня на дъното на залива и рибите да хапят лицето му.
Но вместо да се остави на съдбата, той напълни дробовете си с въздух и се гмурна, за да стигне речното дъно. Единствената му надежда беше да премине под веригата и горящите кораби, и адския огън, който се носеше по водната повърхност, и да изплува спасен в огромния залив. Давос беше силен и в онзи ден не носеше по себе си железа, освен малкия шлем, който беше изгубил, когато изгуби и „Черната Бета“. Докато плуваше през зеленикавия сумрак, видя други мъже, притегляни надолу от тежестта на броните и ризниците си. Преплува между тях, ритайки с цялата сила, която бе останала в краката му. Гмурна се още по-надълбоко, и още, и още. С всяко загребване му ставаше все по-трудно да задържа дишането си. Помнеше, че видя дъното, меко и замъглено, когато от устните му забълбукаха мехурчета. Нещо докосна крака му… дърво ли беше, риба ли, или удавник — така и не разбра.
Вече му трябваше въздух, но го беше страх. Дали беше подминал вече веригата, излязъл ли беше в залива? Излезеше ли под някой кораб, щеше да се удави, а ако изплуваше сред петната от огън, първата му глътка въздух щеше да изпепели дробовете му. Сви се и се превъртя във водата да погледне нагоре, но не можеше да види нищо освен зеленикав мрак, а после се превъртя и изведнъж изгуби представа къде е горе и къде — долу. Обзе го паника. Дланите му се заровиха в речното дъно и вдигнаха облак кал, който го заслепи. Той задрапа във водата, зарита, риташе и риташе, вече напълно изгубен в речната мъгла, риташе и риташе и риташе и риташе, докато вече не можеше да рита. Когато отвори уста да изкрещи, водата нахлу в гърлото му и Давос Държеливия разбра, че се дави.
Следващото, което разбра, беше, че слънцето е високо над него и че лежи върху камениста ивица под гола каменна скала насред пуст залив. До него имаше една прекършена мачта, изгоряло платно и подут труп на удавник. Мачтата, платното и удавникът изчезнаха, пометени от следващия прилив, и го оставиха съвсем сам.
Още от времето, когато беше контрабандист, познаваше водите около Кралски чертог като петте си пръста и знаеше, че убежището му не е нищо повече от нищожно петънце и върху най-подробните карти, в място, заобикаляно отдалече от почтените моряци… въпреки че самият той бе преминавал веднъж-дваж оттук, за да остане незабелязан. „Когато ме намерят мъртъв тук, ако изобщо ме намерят, сигурно ще кръстят скалата на мен — помисли Давос. — Ще я нарекат Лукова скала; ще бъде моята гробница и завещанието ми.“ Не заслужаваше повече. „Бащата закриля синовете си“, учеха септоните, но Давос бе вкарал синовете си в огъня. Дейл никога нямаше да даде на жена си детето, за което се бяха молили, а Алард, с неговото момиче в Староград и другото в Кралски чертог, и третото в Браавос — скоро и трите щяха да заридаят. Маатос никога нямаше да стане капитан на свой кораб, както беше мечтал. Марик никога нямаше да получи рицарството си.
„Как бих могъл да живея, след като те са мъртви? Толкова много храбри рицари и могъщи лордове са загинали, мъже много по-добри от мен, и знатни. Сври се в пещерата си, Давос. Изпълзи вътре и се свий, толкова малък стани, че корабът да те подмине, и се остави на чайките да ти изкълват очите, докато раците пируват с плътта ти. Ти достатъчно попирува с тях, дължиш им го. Скрий се, контрабандисте. Скрий се и замълчи, и умри.“
Платното беше съвсем наблизо. Още няколко мига и корабът щеше да отмине, а той щеше да може да издъхне в мир.
Ръката му посегна към гърлото да опипа малката кожена кесийка, която винаги носеше на врата си. Вътре пазеше костите на четирите си пръста, които неговият крал му беше отсякъл в същия ден, в който го направи рицар. „Късметът ми.“ Чуканчетата му заопипваха по гърдите, затърсиха и не намериха нищо. Кесията се беше изгубила и с нея — кокалчетата от пръстите му. Станис никога нямаше да разбере защо ги беше запазил тези кости.