Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Но ето че сега се появи платно: съвсем мъничко петънце на хоризонта, но се уголемяваше. „Кораб, където не би трябвало да има кораб.“ Знаеше къде се намира скалата му: един от каменните зъбери, издигащи се в залива Черна вода. Най-високият от тях стърчеше на цели сто стъпки над линията на прилива, а дузина по-малки се извисяваха на по шестдесетина стъпки. Моряците ги наричаха „копията на морския крал“ и знаеха, че около всеки, който се показва над повърхността, има поне дузина дебнещи коварно малко под нея. Всички благоразумни капитани ги заобикаляха отдалече.

Давос гледаше издуващото се платно със зачервените си очи и се мъчеше да долови свистенето на вятъра в коравото платнище. „Насам идва.“ Освен ако скоро не променеше курса си, корабът щеше да мине на един вик разстояние от жалкото му убежище. И това можеше да означава живот. Стига да го искаше. Не беше сигурен, че го иска.

„За какво да живея? — помисли си и сълзите замъглиха очите му. — Богове милостиви, за какво? Синовете ми са мъртви, Дейл и Алард, Марик и Матос, сигурно и Деван. Може ли един баща да надживее толкова много силни, млади синове? Как бих могъл да продължа? Та аз съм само една куха черупка, ракът е умрял, нищо не е останало вътре. Не го ли разбират?“

Бяха поели нагоре по Черна вода, развели огненото сърце на Господаря на Светлината. „Черната Бета“ на Давос беше във втората бойна линия, между „Привидение“ на Дейл и „Лейди Маря“ на Алард. Третият му син Марик командваше гребците на „Ярост“, а Матос служеше като първи помощник-капитан на баща си. Под стените на Червената цитадела галерите на Станис Баратеон влязоха в битка с по-малкия флот на момчето крал Джофри и в първите няколко мига реката се оглуши от свисъка на стрелите и трясъка на дървените корпуси.

А след това някакъв огромен звяр нададе рев и ги обгърнаха зелени пламъци: адски огън, пикнята на пиромантите, нефритовият демон. Матос стоеше до рамото му на палубата на „Черната Бета“, когато корабът сякаш се надигна от водата. Давос се озова в реката и течението го понесе. Зелените пламъци раздираха небето, петдесет стъпки високи. Беше видял как пламна „Черната Бета“ и „Ярост“, и още дузина кораби, видял беше как горящите хора скачат във водата и се давят. „Привидение“ и „Лейди Маря“ не се виждаха — бяха потънали, разбити или скрити под булото на пожара, а и не му остана време да се огледа къде са, защото устието на реката беше почти пред него, а през устието на реката Ланистърите бяха изпънали огромна желязна верига. От единия до другия бряг не се виждаше нищо друго освен горящи кораби и адски пламък. От гледката сърцето му замря. Още помнеше звуците: пукота на пламъците и писъците на умиращите, докато течението го носеше към разтворената паст на ада.