Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

ДАВОС

Гледаше дълго как платното нараства, и се мъчеше да реши дали да живее, или да умре.

Знаеше, че ще е по-лесно да умре. Трябваше само да изпълзи в пещерата си и да остави кораба да подмине, и смъртта щеше да го намери. Вече от дни треската го изгаряше, превръщаше вътрешностите му в кафява каша и го караше да трепери в неспокойния си сън. Всяка сутрин го заварваше все по-изтощен. „Няма да трае дълго“ — беше започнал да си повтаря.

Ако не го убиеше треската, със сигурност щеше да го довърши жаждата. Тук нямаше вода за пиене, освен от редките дъждове, когато се събираше в дупките в скалата. Само преди три дни (а дали не бяха четири? Беше му трудно да различава дните) дупките в камъка бяха пресъхнали като стара кост, а гледката на сиво-зелените вълни в залива му беше станала непоносима. Знаеше, че започне ли да пие морска вода, краят ще дойде бързо, но въпреки всичко почти беше поел първата глътка, толкова пресъхнало беше гърлото му. Внезапният шквал го спаси. Беше толкова изнемощял, че не можа да направи нищо друго, освен да легне под дъжда със затворени очи и отворена уста и да остави водата да плиска по напуканите му устни и подутия език. Но след това се почувства малко по-силен, а локвичките по скалното островче и пукнатините в камъка отново се бяха изпълнили с живот.

Но това беше преди три дни (или четири може би) и водата свършваше. Част от нея се беше изпарила, а останалата част я беше изсмукал. До утре заран отново щеше да изпита вкуса на калта и да ближе влажните студени камъни по дъната на дупките.

А ако не жаждата или треската, щеше да го убие гладът. Островът му не беше нищо повече от гол камък, щръкнал сред огромния залив на Черна вода. При отлив понякога можеше да намери рачета по каменния бряг, до който се беше добрал след битката. Впиваха се болезнено в пръстите му, докато не пръснеше черупките им в скалите, за да изсмуче месото от щипците и вътрешностите от черупките им.

Но дойдеше ли приливът, малката ивица бряг изчезваше и Давос трябваше да изпълзи нагоре по скалата, за да не го помете. Върхът на камъка беше на петнадесет стъпки над водата при силен прилив, но забушуваше ли заливът, пръските се вдигаха по-високо, така че нямаше как да се опази сух дори сврян в пещерата си (която всъщност беше само дупка в скалната ниша под върха). Нищо не растеше по скалата освен лишеи и дори морските птици отбягваха това място. Много рядко чайки кацаха на върха на канарата и Давос се опитваше да хване някоя, но те бързо го усещаха и се разлетяваха преди да ги е доближил. Опитвал се беше да ги удари с камъни, но беше толкова изнемощял, че дори когато камъкът му ги улучеше, чайките само изпищяваха възмутено и литваха.