Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Макар за него понякога да бяха толкова важни, та чак да те хване срам и да се отчаеш.
Бастиан беше готов, дръпна синджира на казанчето и тъкмо искаше да излезе, когато изведнъж чу стъпки отвън по коридора. Вратите на класните стаи се отваряха и затваряха една след друга и стъпките се приближаваха все повече и повече.
Сърцето на Бастиан се качи в гърлото му. Къде да се скрие? Той остана като вцепенен на мястото си.
Вратата на тоалетната се отвори, но за щастие така, че да скрие Бастиан. Влезе домакинът на училището. Надникна във всяка една от кабините. А когато стигна онази, в която все още течеше водата и синджирът се клатеше, той се стъписа за малко. Изръмжа нещо под носа си, но когато видя, че водата спира да тече, вдигна рамене и излезе. Стъпките му отекнаха по стълбището.
През цялото време Бастиан не смееше да диша и сега си пое дълбоко въздух. Когато понечи да излезе, забеляза, че колената му треперят.
Предпазливо и колкото можеше по-бързо пресече коридора със спаначенозелените врати, изкачи стълбите и се втурна в тавана. Успокои се едва след като затвори и залости вратата.
С дълбока въздишка се отпусна пак в постелята си от гимнастически дюшеци. Зави се с войнишките одеяла и взе книгата.
Когато Атрею се събуди, той се чувстваше напълно здрав и бодър. Надигна се.
Беше нощ, луната сияеше с ярка светлина и той видя, че се намира на същото място, до Белия дракон, където бе припаднал. И Фухур беше все още
там, но дишаше спокойно и дълбоко и по всичко личеше, че спи здрав сън. Всичките му рани бяха превързани.
Атрею забеляза, че някой се бе погрижил и за неговото рамо, то беше превързано, но не с плат, а с билки и лико от растения.
Само на няколко крачки в скалата имаше малка пещера, от чийто вход се процеждаше мъждива светлина.
Момчето стана внимателно, без да мърда ръката си, и се отправи към ниския вход на пещерата. Наведе се и във вътрешността съгледа помещение, което приличаше на миниатюрна алхимична лаборатория. В една камина в дъното пращеше весел огън. Навред бяха поставени или се търкаляха тигани, гърнета и шишета със странна форма. На една лавица бяха натрупани на връзки най-различни сушени растения. Масичката в средата, а и останалите мебели като че ли бяха направени от пънове. Като цяло стаята изглеждаше много уютна.
Едва след като чу покашляне, Атрею забеляза, че пред камината в кресло с облегало седи едно малко човече. На главата си носеше нещо като шапка от коренище, наподобяваше обърната чашка на лула. Лицето му беше също така тъмнокафяво и набръчкано, като онова, което бе видял надвесено над себе си при първото си пробуждане. Но на носа си това човече имаше големи очила и чертите му бяха по-изострени и угрижени. То четеше една голяма книга, която лежеше на скута му.
После от едно друго, разположено по-навътре помещение, влезе, клатейки се, някакво джудже, в което Атрею веднага разпозна съществото, заело се преди това с неговото лекуване. Едва сега той видя, че то е жена. Освен шапката си от листа тя, подобно на човечето от креслото до камината, носеше нещо като калугерско расо, което също беше направено сякаш от сухи листа. Тананикаше си щастливо, потриваше ръце, а после се захвана да шета около котлето, което висеше над огъня. Двете човечета едва ли достигаха и до коляното на Атрею. Явно, че и двамата бяха представители на многочленното семейство на джуджетата, макар и доста необичайни.
— Не ми закривай светлината, жено! — каза начумерено човечето. — Пречиш ми на научната работа.
— Стига с тая твоя научна работа! — отговори женицата. — Кой ли се интересува от нея. Сега е важно да приготвя моя чудотворен цяр. Двамата навън се нуждаят от него.
— Двамата навън ще се нуждаят много повече от моя съвет и помощ — прекъсна я троснато човечето.
— Така да е — отвърна женицата, — но едва след като оздравеят. Направи ми място, старче!
Ръмжейки, човечето се премести с креслото малко настрани от огъня.
Атрею се изкашля, за да го забележат. Джуджетата погледнаха към него.
— Той вече е здрав — каза човечето, — сега аз съм на ред!
— Нищо подобно! — сгълча го женицата. — Дали е здрав, ще реша аз. Ти ще бъдеш на ред, когато аз кажа.
После тя се обърна към Атрею:
— С удоволствие бихме те поканили да влезеш, но май ще ти е малко тясно. Момент само! Сега ще изляза при теб.
Тя стри още нещо в едно малко хаванче, после го хвърли в котлето. След това си изми ръцете и ги избърса в расото. Едновременно с това заповяда на човечето:
— А ти ще останеш да седиш тук, Енгивук, докато те извикам, ясно ли е?