Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Някой иде — подал му бъкела Бишо и Станчо шумно загълголил. — Леко, не си само ти!
— Мммм, ама как е отлежало… — отрил уста Станчо.
— Па ще отлежи та — що му е било работа — вдигнал бъкела Бишо и отвисоко пуснал струя в отворената спяща уста на айдук Ванчо. — Убре, гледай — като че в яма наливаш.
Ванчо се задавил, скочил и се опулил въпросително. Опомнил се и се заслушал в гласа на гората. А кокорбаши Панчо спял и свирел с нос. Тримата го вдигнали на ръце, залюлели го и го хвърлили нагоре. Панчо паднал на пода като дънер и се пробудил.
— Кокорбаши, ха наздраве! — подал му бъкела Бишо. Панчо го пресушил, примляскал и се заслушал в гласа на гората:
— Я гледай!… Тоя път на голямо вика тая гора. Юнак над юнаци трябва да е.
— И като да не е сам. Като да е с мина-дружина.
— Е — ха дано баре този път имаме късмет. Я поглеж!
Бишо се качил на наблюдателницата:
— Още ги няма!
— А, ще доприпкат — прозял се замечтано Станчо. — Ей сега ще доприпкат изоглавено-уплашени и готови на всичко. Значи, забелязал съм — колкото е по-грамаден юнакът, по̀ се трайно и силно плаши. Дано е грамаден.
— Или ако не е грамаден, поне в дружината да има грамадни, та от тях да прихване — с надежда примижал Ванчо.
— Тоя па — възразил Бишо. — Дребен юнак едри в дружината не сбира. Разтурят му изгледа. Виж — обратното по̀ го може. Едър юнак — дребни да сбере. По ги лесно командува. И му се по-яко чува думата.
— Хайде, все ти знаеш! — засегнал се Ванчо.
— Па що, не е ли така?
Лениво се разшетали. Станчо се отправил към двора.
— Аз пък съм забелязал — дребните се по-люти и по-салтанатлии. Едрият — какво? Размаха ръчища и що докопа — смаже. А дребният се улавя за едно-едничко място и само там стиска. С все сила. И не пуща. Помните ли го оня — еее, на времето, що ми откъсна ухото?
— А понякога изгледът лъже — поучително вдигнал пръст Панчо. — Аз пък съм забелязал, че понякога изгледът е един — да речем, едър е изгледът. А у изгледа — слабосилие. И обратното. Затова, дружино, я слушай какво ще ви изкомандувам: да се приготвиме за едър юнак, що е лют като дребен! Тоя път вече ще късаме, ще хвърляме, борба ще се бориме, ама трябва да го принудим да ни я донесе тая магьосана кърпица, та да си осигурим старините. Че вие каква сметка правите не знам, ама аз знам, че ако е глад лошо, за дърто е дваж по-лошо. Вярно, още сме силни, ама и друго знам — ако е сила силовита, не е вековита. Поради което в заключение ви заповядвам напълно и абсолютно — тоя път няма да жалиме нищо, а дори напротив, и ще правиме, ще струваме, обаче по никой начин няма да допуснеме да стане, както досега, с което много лошо да покажем…
Тримата отдавна били разбрали, че кокорбаши Панчо иска, но не може да си завърши речта.
— Уррррааааа! — подпомагнал го Бишо. Тримата го вдигнали на ръце, подхвърлили го два-три пъти и Панчо гордо млъкнал. Станчо захванал да троши съчки за огъня, Ванчо цъкал огниво, а Бишо пак се покачил на наблюдателницата.
4
Огнището било под навеса. Встрани от него се виждало купище златни капи, сребърни капи, железни капи, чизми, кондури, сандъци, съдове, оръжия… До кладенеца — златни чаши, сребърни чаши, дървени чаши. Навсякъде по дървените плочи, с които бил настлан дворът, били попилени монети, закопчалки, накити, зъби, парцали, парчета гайтани и дантели, зърна от огърлици, разбити латерни, разбити тамбури, разтрошени свирки и ръждиви острия от копия, саби, мечове, ножове.
В оградата, към задната страна на двора — две врати, ниски и тежки. Едната, кована с груби дървени пирони, била вехта и сякаш неотваряна. Другата — излъскана около залоствалото от безчет ръце.
Огънят се подхванал, Ванчо извадил ведро вода, излял го в казана и го занесъл при огнището. Станчо поливал на кокорбаши Панчо.
Гласът на гората вече затихвал.
— Не идат ли вече ужасено-изоглавената, бре? — викнал към наблюдателницата Панчо.
— Па няма ги никакви, кокорбаши! — взирал се в пътя Бишо и тъкмо изрекъл, от гората се появил Стоедин и учудено се загледал в чудноватата постройка. — Оппааа, подаде се някакъв…
Айдуците се накатерили по стобора и подали глави да видят.
— Не изглежда ни уплашен, ни нещо подобно — учудил се Ванчо.
— Тоя ще е сигур фирата на мина-дружината — допуснал Станчо. — Пратили са го напред, та ако има нещо опасно — да не им е жал, щом се затрие.
— Така ще е. А главният юнак и другите се таят и скришно наблюдават.
— Значи, не са се уплашили от гората. Ни най-малко.
— Лошоооо.
— А бре, лошо. Ама, ела лошо, че без тебе — по-лошо. Докато си шепнели така, Стоедин приближил и забелязал Бишо. Свалил капа и дружелюбно помахал: