Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Добре — каза тя, — ала дори да приемем, че никой няма да се интересува от изцапаната ти риза, кажи ми къде възнамеряваш да държиш нещата си? — В следващия момент обаче и хрумна друг въпрос — въпрос, с който трябваше да за почне.
— Мия, откъде знаеш изобщо какво представлява телефонът? И не ми казвай, че имате телефони там, откъдето идваш.
Никакъв отговор. Само напрегнато мълчание. Ала поне бе успяла да изтрие усмивката от лицето на тази кучка; а това никак не беше малко.
— Ти имаш приятели, нали? Или най-малкото си мислиш, че са ти приятели. Разни типове, с които си бъбриш зад гърба ми. Типове, които ще ти помогнат (или поне така си въобразяваш).
— Ти ще ми помогнеш ли или не? — отново старата песен — този път ядосано.
Под гнева и обаче се усещаше и нещо друго. Какво ли беше то? Страх? Вероятно не бе толкова силно, поне засега. Ала Мия определено беше разтревожена.
— С колко време разполагам — разполагаме — преди родилните болки да започнат отново?
Сузана предполагаше, че ще имат между шест и десет часа — най-много до полунощ, когато настъпеше втори юни — ала се опита да скрие тези свои мисли от другата жена.
— Не знам — рече. — Навярно не много.
— Значи трябва да се размърдаме. Трябва да намеря телефън… телефон — в някое уединено местенце.
Жената на Еди Дийн се сети, че на края на Първо Авеню, там, където се пресичаше с Четирийсет и шеста, имаше хотел, ала не и каза. Погледът и отново се насочи към чантата — някога розова, сега червена — и изведнъж разбра. Не всичко, ала достатъчно, за да се обезпокои и разяри.
„Най-добре да го оставим тук — бе казала Мия. — Най-добре да го оставим тук, където мъжът ти ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.“
Това не беше точно обещание — не и такова, изречено в прав текст — обаче Мия определено беше загатнала…
Яростта замъгли съзнанието и. Не, тя не беше обещала. Тя просто бе подвела Сузана в определена посока и Сузана сама бе свършила останалото.
„Тя не ме заблуди; просто направи така, че аз сама да се заблудя.“
Мия отново се надигна от пейката, при което Сузана пристъпи напред за пореден път и я накара да си седне на задника. Този път не особено нежно.
— Какво? Сузана, ти ми обеща! Мъничето…
— Ще ти помогна с мъничето — отвърна мрачно жената на Еди Дийн. Тя се наведе и вдигна червения сак от земята. Червеният сак с кутията вътре в него. Ами вътре в кутията? Какво имаше в призрачната кутия, на която пишеше с рунически знаци „НЕОТКРИТА“? Младата жена усещаше гибелните импулси, които преминаваха дори през магическото дърво и лененото платно, с което бе увито съдържанието и. Защото вътре се намираше Черната тринайсетица. Мия я беше взела, преди да премине през Портала. И ако вратата се отваряше единствено благодарение на кристалната сфера, тогава как Еди щеше да успее да я последва сега?
— Направих онова, което трябваше да сторя — нервно отговори ничията дъщеря. — Това е моето бебе, моето мъниче, а всичко е срещу мен. Всичко, освен теб…, а и ти ми помагаш само защото се налага. Помни онова, което ти казах…, че ако ка пожелае, рекох аз…
Гласът, който и отвърна, не беше на Сузана Дийн, а на Дета Уокър. Той бе груб, рязък и не понасяше възражения.
— Дреме ми на оная работа за шибаната ка — каза тя, — и най-добре запомни хубавичко т’ва. Нагазила си в големи лайна, девойче. Малкото копеленце мож’ да се роди всеки момент, а ти нямаш ник’ва идея к’во да правиш. Разправяш, че си имала нек’ви приятели, дет’ щели да ти помогнат — и знаеш ли къде са, а? Мама му стара, та ти дори не знаеш как изглеждат шибаните телефони и къде да ги намериш… Сега ще поседим тука и ти ще ми изпееш к’ви са ти намеренията отсега нататък. Ще си по-бъбрим хубавичко, девойче и ако се опиташ да шмекеруваш, ще си седим тука с тия скапани торби, докато не се стъмни — ако толкова държиш да родиш дребното си копеленце на тая изгнила пейка и после да го измиеш в шибания фонтан.
Тъмнокожата жена на пейката оголи зъби в ехидна усмивка, която определено принадлежеше на Дета Уокър.
— Само на теб ти пука за малкия дрислъо… на теб и на Сузана, ама тя си е добра душа… Аз обаче и пет пари не давам за шибаното копеленце.
Някаква жена, която буташе детска количка (изглеждаше лека като изоставения инвалиден стол на Сузана), погледна притеснено към негърката, седнала на пейката, след което ускори крачка и почти се затича, отдалечавайки се заедно с детето си.
— И тъй! — каза весело Дета. — Готино е тука, нали? И времето е супер за сладки приказки. Чуваш ли ме, мамичко?