Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
„Аз… виждам. Това е всичко. Само дето, ако се концентрирам достатъчно силно, то става истинско. По начина, по който Дета Уокър стана истинска.“
Навсякъде в тази версия на Когана лампичките заблестяха в кехлибарено. Докато ги гледаше, някои от тях засветиха в червено. Под босите и стъпала — под специалните и чужди стъпала, както ги възприемаше — подът трепереше и вибрираше. Сузана бе сигурна, че ако изчака още малко, по всяка повърхност ще плъзнат пукнатини, които ще започнат да се задълбочават и разширяват, докато… Дами и господа, добре дошли в къщата на Ашър от знаменития разказ на Едгар По! Тъмнокожата жена се надигна от стола си и се огледа. Трябваше да се връща. Имаше ли още нещо, което трябваше да направи, преди да си обере крушите оттук? Хрумна и една идея.
ТРИ
Сузана затвори очи и си представи микрофон — като онези, каквито имаше в студиата на радиоводещите. Когато ги отвори, микрофонът беше там — стоеше върху таблото вдясно от двата циферблата и лостчето. Беше си представяла, че марката е „Зенит“ — чак до мълнията, с която завършваше буквата „З“ на Поставката му — ала се оказа, че вместо това там пише „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“. Нещо се намесваше в метода и на визуализация — побиха я тръпки при тази мисъл. Върху контролното табло, точно зад микрофона, се виждаше трицветен дисплей, под който пишеше „СУЗАНА-МИЯ“. Тънката стрелка се движеше от зеленото към жълтото поле, а най-долната му част бе червена и на нея се виждаше надписът:
„ОПАСНОСТ“.
Младата жена вдигна микрофона, ала не знаеше как да го включи. Затвори отново очи и си представи бутон с индикации „включено/изключено“ отстрани на уреда. Когато ги отвори, бутонът беше там. Тя го натисна.
— Еди — започна Сузана. Чувстваше се малко глупаво, обаче въпреки това продължи: — Еди, ако ме чуваш, искам да знаеш, че съм добре — поне засега. Заедно с Мия съм в Ню Йорк. Датата е първи юни 1999 година и ще се опитам да и помогна с раждането на бебето. Не виждам какво друго мога да сторя. Ако не се получи нищо, ще се наложи да се отърва от него сама. Еди, пази се. Аз… — Очите и се насълзиха. — Обичам те, сладурче. Толкова много те обичам.
Сълзите се търкулнаха по страните и. Понечи да ги избърше, ала се спря. Нямаше ли право да поплаче за любимия си мъж както всяка друга жена?
Изчака за отговор, съзнавайки, че би могла веднага да получи такъв (методът и на визуализация за нула време щеше да го превърне в реалност), стига само да поиска. Младата жена потисна с всички сили този импулс. От това едва ли щеше да има някаква полза.
Изведнъж зрението и се замъгли и стана двойно. Тя видя Когана в цялата му ефимерност и илюзорност; за един миг той бе станал прозрачен и зад стените му се виждаха не безлюдните пущинаци от източната страна на Уай, ами Второ Авеню с безспирния поток от автомобили, сновящи по улицата.
Мия бе отворила очи. Отново се чувстваше добре — благодарение на мен, захарче, благодарение единствено на мен — и беше готова отново да поеме на път.
Сузана се завърна.
ЧЕТИРИ
Една тъмнокожа жена (която продължаваше да мисли за себе си като за „чернилка“) седеше на пейка в Ню Йорк Сити през пролетта на 1999. Тъмнокожа жена с пътните си чанти — нейните торби — сложени на земята до нея. Върху едната от тях — избелял червен сак за боулинг — имаше надпис, който гласеше: „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В другия свят тази чанта беше розова — цвета на розата.
Мия се изправи. Сузана бързо пристъпи напред и я накара отново да седне.
— Защо направи това? — попита изумена ничията дъщеря.
— Нямам представа. Искам обаче да проведем малко съвещание. Защо не започнем с това да ми кажеш къде искаш да отидем?
— Трябва ми телефън. Очаквам да ми се обадят.
— Казва се телефон — поправи я Сузана. — И между другото, върху ризата ти има кръв, захарче. Кръвта на Маргарет Айзенхарт и рано или късно някой ще се досети от какво са тези петна. Какво ще правиш тогава, а?
Мия не отвърна — само се усмихна презрително. Сузана започваше да се ядосва. Само допреди пет минути — или може би петнайсет, човек трудно следи хода на времето, когато се забавлява — тази крадлива кучка я умоляваше за помощ. И ето, че в момента, в който я получи, всичко, с което се отплати на своята спасителка, беше една презрителна усмивка. Това, което влошаваше положението, бе, че навярно мръсницата беше права — сигурно можеше да обикаля цял ден из централната част на Ню Йорк, без някой да я попита дали петната по ризата и са от засъхнала кръв, или от любимия и шоколадов яйчен крем.