Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
В далечния край на парка се виждаше фонтан с метална скулптура, до който имаше пейка. Гледката на костенурката подейства успокояващо на Сузана — като че ли Роланд и бе оставил този знак, този сигул, както би се изразил Стрелеца.
— Той също ще тръгне след мен — каза тя на Мия. — Трябва да се пазиш от него, жено. Трябва да внимаваш много, ама изключително много с този мъж.
— Не се безпокой — ще сторя онова, което трябва да сторя — отвърна и Мия. — Ти искаш да разгледаш вестника на жената. Защо?
— Интересува ме времето, в което сме дошли. Вестникът ще ни каже.
Две ръце с цвят на какао извадиха броя на „Ню Йорк Таймс“ от платнената торба, разгърнаха го и го приближиха до сините очи, които бяха започнали този ден шоколадовокафяви като дланите. Сузана видя датата — първи юни 1999 година — и се замисли дълбоко. Не двайсет години, не трийсет, а цели трийсет и пет! Едва сега си даде сметка, че почти никога не се беше замисляла за реалните шансове на света да оцелее толкова дълго… Та нейните съвременници, хората, които бе познавала в предишния си живот — колегите от университета, адвокатите по гражданско право, приятелите, с които обичаше да ходи по заведения, дори и върлите почитатели на фолкрока, които разправяха, че никога няма да остареят — вече трябваше да са в края на средната възраст. А някои — нямаше никакво съмнение в това — бяха умрели.
— Достатъчно — каза Мия и захвърли вестника обратно в кошчето, където той отново се нави на руло, а после се зае да почисти босите си крака от мръсотията (именно заради тази мръсотия Сузана не забелязваше променения цвят на стъпалата си). Когато привърши, нахлузи откраднатите обувки. Бяха и малко теснички и понеже беше без чорапи, сигурно щяха да и излязат пришки, ако се наложеше да повърви повечко, ала…
— Хич да не ти пука — рече Сузана на самата себе си. — Нали не са твоите крака. — Обаче веднага след като го каза (това пак бе вид общуване, също като онова, което Роланд наричаше съвещаване), осъзна, че не бе изключено и да греши. Вярно, че нейните крака, онези, които бяха носили тялото на Одета Холмс (и понякога Дета Уокър), отдавна си бяха отишли от живота и и сигурно в момента се разлагаха или — най-вероятно — бяха изгорени в някой градски крематориум. Ала жената не забелязваше промяната в цвета им. Или не искаше да я забележи. Едва по-късно щеше да си каже: „Напротив. Забеляза, че стъпалата ти са бели, и още как! Само че веднага блокира тази мисъл и я запрати в десета глуха. Блокира я, защото щеше да ти дойде в повече…“
Преди да успее да си отговори на въпроса чии крака носеше в момента — въпрос колкото телесен, толкова и философски — внезапно бе пронизана от поредния пристъп на болка. Стомахът и се сви и се стегна като камък, като същевременно мускулите на бедрата и се отпуснаха. За пръв път почувства ужасяващата, неотложна нужда да го изтласка навън.
— Трябва да го спреш! — извика Мия. — Жено, трябва да го спреш! Както заради мъничето, така и заради нас!
Чудесно, но как?
— Затвори очи — нареди и Сузана.
— Моля? Не ме ли чу? Трябва да го…
— Чух те много добре. Затвори очи.
Паркът изчезна. Светът изведнъж потъмня. Тя бе една тъмнокожа жена, все още млада и ослепително красива, която седеше на пейка в парка близо до фонтана и металната костенурка, чиято мокра метална коруба блестеше на лъчите на следобедното слънце. Жената седеше в парка, потънала в размишления, през този топъл ден от късната пролет на 1999 година.
— Ще се махна за известно време оттук — рече Сузана, — ала ще се върна. Междувременно стой където си. Бъди тиха. Не мърдай. Болката ще се отдръпне, ала това няма да стане отведнъж. Стой неподвижно дори и да те боли. Ако се движиш, ще стане по-лошо. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Макар и изплашена, и твърдо решена да стане на нейното, Мия съвсем не беше глупава. Тя зададе само един въпрос:
— Къде отиваш?
— Връщам се в Когана — отвърна Сузана. — В моя коган. Този вътре в мен.
ДВЕ
Постройката, която Джейк бе открил на далечния бряг на река Уай, представляваше старинен наблюдателен пост, служещ и за комуникационен център. Момчето им го бе описало доста подробно, ала едва ли би го разпознало във въображаемата версия на Сузана, която се основаваше на нивото на техниката трийсетина години преди момента, когато Джейк беше напуснал Ню Йорк. По времето на Сузана, когато президентът на Съединените щати се казваше Линдън Джонсън, цветните телевизори бяха рядкост, а компютрите представляваха огромни съоръжения, изпълващи цели сгради. Е, като се имаше предвид, че Сузана бе видяла някои от техническите чудеса в Луд, в крайна сметка май имаше известна вероятност Джейк да разпознае мястото, където се бе скрил от Бен Слайтман старши и Анди — робота вестоносец.