Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Момчето определено щеше да разпознае покрития с прашен линолеум под, където се редуваха черни и червени квадрати, както и въртящите се столове, разположени пред контролни табла, изпъстрени с мигащи светлинки и светещи циферблати. Щеше да разпознае и скелета в ъгъла, зъбещ се над оръфаната яка на древната си униформена риза.
Жената прекоси помещението и седна на един от столовете. Чернобелите телевизионни монитори над главата и показваха най-различни картини. На някои от тях се виждаше Кала Брин Стърджис (градският площад, църквата на Калахан, големият магазин и пътят, водещ на изток от града). На други се открояваха застинали образи като огромни фотографии — една на Роланд, една на усмихнатия Джейк, взел Ко в обятията си, както и една — сърцето на Сузана се сви, когато я зърна — на която се виждаше Еди, килнал назад каубойската си шапка и стиснал ножа за дялкане в едната си ръка.
Друг монитор показа стройна тъмнокожа жена, която седеше на пейка в парка близо до металната статуя на костенурка — коленете и бяха събрани, ръцете — сключени в скута и, очите и бяха затворени, а на краката и се виждаха откраднатите обувки. Сега имаше три чанти — тази, която бе откраднала от жената на Второ Авеню, торбата, в която се намираха оризиите (заострените чинии) и сака за боулинг. Той бе с избелял червен цвят и вътре имаше нещо голямо и четвъртито. Кутия. Докато се взираше в него, наблюдавайки чернобелия монитор, Сузана изведнъж изпита гняв — нещо повече, почувства се предадена — обаче не знаеше защо.
„Преди сакът беше розов — помисли си жената. — Промени цвета си, когато преминахме през Портала, ала не драстично.“
Лицето на тъмнокожата от телевизионния екран беше изкривено в болезнена гримаса. Сузана усещаше ехото от агонията, която изпитваше Мия, макар и значително по-слабо от ничията дъщеря. „Трябва да го спра. И то бързо.“ Въпросът обаче си оставаше — как?
„Както го беше направила от другата страна на Портала, когато се бореше със зъби и нокти да се изкатери по стръмната пътека, за да достигне колкото е възможно по-скоро до скапаната врата.“
Струваше и се обаче, че това се е случило много, много отдавна — в някой друг живот. И защо не? Тя наистина бе водила друг живот в един друг свят и ако се надяваше някога отново да се завърне там, сега трябваше да направи всичко, което зависеше от нея. И тъй, какво бе сторила тогава?
„Използва онзи трик — ето какво направи. То е скрито в главата ти — онова, което професор Оувърмейър наричаше «метод на визуализация» в университета. Затвори очи.“ Сузана направи точно това. Сега и двата им чифта очи бяха затворени — очите на тялото и което се намираше в Ню Йорк и бе контролирано от Мия, и тези в съзнанието и.
„Започни да си представяш.“
Тя започна. Или поне се опита.
„Сега ги отвори.“
Помещението с мониторите отново изплува около нея. Сега на контролното табло пред нея, там, където преди имаше реостати и примигващи лампички, се виждаха два големи циферблата и едно лостче. Циферблатите изглеждаха направени от бакелит, също като тези на голямата фурна на майка и в къщата, където беше отраснала. Сузана си каза, че в това няма нищо изненадващо — всичко, което си представяш, без значение колко шантаво е всъщност, не е нищо повече от променена версия на онова, което вече знаеш.
Циферблатът от лявата и страна бе обозначен като „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“. Скалата му беше разграфена от 32 до 212 (32 в синьо, а 212 в яркочервено). В момента стрелката сочеше 160. На циферблата в средата пишеше „РОДИЛНИ БОЛКИ“. Деленията бяха от 1 до 10, а уредът показваше 9. Надписът под лостчето гласеше „МЪНИЧЕ“ и при него имаше само две възможни състояния — „БУДНО“ и „СПИ“. Ръчката бе наклонена наляво, което означаваше, че бебето будува.
Сузана погледна нагоре и забеляза, че един от мониторите сега показва детето. Беше момче. Прекрасно момченце. Мъничкият му пенис се полюшваше като малко водорасло под плавните извивки на пъпната му връв. Очите му бяха отворени и въпреки че останалата част от образа му беше чернобяла, те бяха пронизващо сини. Сузана имаше чувството, че погледът на мъничето сякаш я пробожда.
„Това са очите на Роланд, помисли си тя озадачено. Но как е възможно това?“
Естествено, че не беше възможно. Защото не беше така. Всичко това бе плод на нейното въображение, просто един метод на визуализация. Но ако бе така, защо щеше да си представя сините очи на Роланд? Защо не си представяше лешниковите очи на Еди? Защо не си представяше лешниковите очи на съпруга си?