Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Животът, който живеех, не ме устройваше. Не беше достатъчно плътен и интересен за мен. Но беше достатъчна подложка за въображението ми.
Сега си мисля, че просто не съм виждал всичко в него.
Все пак това не беше само празно фантазиране. С годините и очите, и вътрешното зрение започнаха да откриват богатствата на света, за които първоначално още не бях прогледнал.
В онзи есенен ден, преди да се кача в самолета, усещах именно тръпката на прогледналия. И някаква тиха радост, че полезната придобивка — самолетът — ще ми помогне да почуствам още по-осезаемо хармония, далеч по-пълна и съвършена от каквото и да е въображение.
Когато в живота ти се натрупат много дни, в които се занимаваш с едно и също, остава нещо като общ спомен. Рамка, в която се вписва работата ти. Но има дни, вързани с някакво изживяване, които имат и свой цвят.
Този октомврийски ден беше един от тия, запомнящите се. Външно в него нищо особено не се случи. Направих няколко скока.
Когато самолетът започнеше да набира височина, свалях седалката, коленичех пред илюминатора и гледах през издраскания плексиглас отдалечаващата се земя. Машината бавно обхождаше софийското поле. Под нас се изнизваха селските къщи. Височината постепенно прикриваше олюпените стени и разкривените покриви. Червеното на керемидите ставаше нюанс от златистото червено на есента. По крайселските поляни лениво пасяха стада овце, а край тях излегнати, печащи се на последните добри лъчи на слънцето, тъмнееха фигурите на пастирите. Встрани, отдадени на непозволена леност, се протягаха овчарските кучета. Усетили безопасния мързел на хора и кучета, подскачайки игриво, през ъгъла на поляната понякога притичваха зайци-юнаци. Кучетата ставаха, избавкваха показно и пак лягаха до стопаните си. Не можех да възприема звуците, защото това ставаше на фона на равномерното бръмчене на двигателя, но стойката на кучето дорисуваше картината със звук. След още малко време набраната височина правеше от стадото белезникаво петно на фона на умалялата поляна. Несъществените детайли — човек, куче, заек — оставаха като малки точки. Избистряха се очертанията на новите елементи на променената картина — хълмове, лениви рекички, редици на електропроводи. Всяка нова позиция променя не само видимото пред очите, но и същностната подредба на нещата. Отнякъде, за миг пробождаше очите моментното отражение на слънчев лъч — пречупената светлина рикошираше може би върху успокоените води на някой малък язовир, а може би — върху повърхносттта на обикновена, по-голяма локва.
Сега се опитвам да намеря словесен символ на това спокойствие, което се излъчваше отвсякъде. Може би това е думата… добронамереност?
Добронамереност, но чия? Божествена? Звучи банално и малко абстрактно, не се вързва. Ето че не успявам да изразя разбираемото. Това става често, когато човек се опитва да пресътвори състояние, а не се потопи в него. Тогава думите подсещат за естествената невъзможност да се опише отражението на вътрешната взаимовръзка между простите неща.
Успокояващото е, че чуствата са просто по-съвършени от думите… Въображението, с което толкова се гордеем, има елемент на повтаряемост — като слънчевите лъчи, отразени във водата.
А има и някакво вътрешно зрение. Което не е описано в никой учебник по анатомия. Това е зрението за магиите, които ни заобикалят.
Истински щастлив е този, който притежава именно това зрение.
Самото състезание не ме интересуваше особено. Отдавах се на сетивното възприемане на простите неща — слънце, меланхолична красота на есента, усмивките на приятелите, свежесттта на една любов. Но нямаше как да достигна до съвършенството на идилията. Вдруги ден групата на Барбара отлиташе. Нима тази любов ще се окаже само едно хубаво изживяване? Което ще се изгуби във времето, за да се утаи като утринна мъгла в есенен ден…
Жените винаги са били нещо хубаво в живота ми. Търсех ги, радвах им се, но не обичах да анализирам случки и чувства. Отнасях се към тях наистина като към цвете — стремях се да ги възприема по-цялостно, без да търся обяснение на ефектите, които те предизвикваха в мен.