Бялата зима на аристократите

Животът, който живеех, не ме устройваше. Не беше достатъчно плътен и интересен за мен. Но беше достатъчна подложка за въображението ми.

Сега си мисля, че просто не съм виждал всичко в него.

Все пак това не беше само празно фантазиране. С годините и очите, и вътрешното зрение започнаха да откриват богатствата на света, за които първоначално още не бях прогледнал.

В онзи есенен ден, преди да се кача в самолета, усещах именно тръпката на прогледналия. И някаква тиха радост, че полезната придобивка — самолетът — ще ми помогне да почуствам още по-осезаемо хармония, далеч по-пълна и съвършена от каквото и да е въображение.

Когато в живота ти се натрупат много дни, в които се занимаваш с едно и също, остава нещо като общ спомен. Рамка, в която се вписва работата ти. Но има дни, вързани с някакво изживяване, които имат и свой цвят.

Този октомврийски ден беше един от тия, запомнящите се. Външно в него нищо особено не се случи. Направих няколко скока.

Когато самолетът започнеше да набира височина, свалях седалката, коленичех пред илюминатора и гледах през издраскания плексиглас отдалечаващата се земя. Машината бавно обхождаше софийското поле. Под нас се изнизваха селските къщи. Височината постепенно прикриваше олюпените стени и разкривените покриви. Червеното на керемидите ставаше нюанс от златистото червено на есента. По крайселските поляни лениво пасяха стада овце, а край тях излегнати, печащи се на последните добри лъчи на слънцето, тъмнееха фигурите на пастирите. Встрани, отдадени на непозволена леност, се протягаха овчарските кучета. Усетили безопасния мързел на хора и кучета, подскачайки игриво, през ъгъла на поляната понякога притичваха зайци-юнаци. Кучетата ставаха, избавкваха показно и пак лягаха до стопаните си. Не можех да възприема звуците, защото това ставаше на фона на равномерното бръмчене на двигателя, но стойката на кучето дорисуваше картината със звук. След още малко време набраната височина правеше от стадото белезникаво петно на фона на умалялата поляна. Несъществените детайли — човек, куче, заек — оставаха като малки точки. Избистряха се очертанията на новите елементи на променената картина — хълмове, лениви рекички, редици на електропроводи. Всяка нова позиция променя не само видимото пред очите, но и същностната подредба на нещата. Отнякъде, за миг пробождаше очите моментното отражение на слънчев лъч — пречупената светлина рикошираше може би върху успокоените води на някой малък язовир, а може би — върху повърхносттта на обикновена, по-голяма локва.