Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Без да положи никакво усилие, Барбара ми постави задача. Исках да я има в живота ми, а не знаех как може да се получи това. Предишната година беше обявено място в Ягелонския университет в Полша, до което можех да се класирам. Но тогава нямах интерес към него. Шансът това да се повтори и тази година не беше голям. От друга страна, тук се намесваше нещо като глуповата гордост. Нещо от рода — жената трябва да върви след мъжа, а не обратното.
Барбара беше завършила предишната година гимназия и се канеше да кандидатства в някакъв инженерен институт. Задочно, защото трябваше да работи. В Полша това не представляваше проблем за нея. Кандидатстването в България подреждаше картите й по друг начин.
До към два след обяд скоковете свършиха.
В съседство с хотела, в който бяха настанени поляците, се намираше малка квартална църква. Тя беше заобиколена от приведени от годините, зле поддържани дървета. Седнахме под сянката на едно от тях и около час разговаряхме. Явно и Барбара беше обмисляла завързаната перспектива.
Нищо не можахме да измислим. Но това не помрачи доброто ни настроение. Казахме си нещо от рода: вероятно нещата не са достатъчно объркани, за да започнат да се оправят.
Това е бил някакъв особен вид деловитост. Май не споменах, че думите — обич, любов — не бяха излизали нито от моите уста, нито от нейните. Така и не ги употребихме на живо.
Докато си говорехме, отново изпитах почти непреодолимо желание да я прегърна и да изживеем най-после тръпката. Усещах, че и нейната кръв не тече спокойно. Бог надали щеше да има нещо против. Но зад вратата на храма, от тъмното, внимателно ни следяха очите на клисаря. Бог и да си направеше пас, слугата му щеше да се намеси. С категоричността на вечно незадоволения.
Трябваше да тръгвам на едни упражнения, по които бях натрупал вече доста отсъствия. А вечерта имаше банкет. Приятна традиция след завършването на всяко състезание. Тогава щяхме да се видим отново.
VIII.
Пристигнах малко по-рано пред университета. Бях вече поуморен и минах през барчето да изпия едно кафе. Седнах до една от крайните маси и тъкмо поех първата глътка, усетих върху рамото си женска ръка:
— Така значи, правим се, че не се познаваме… Аз му махам, а той плъзга поглед, пълен с аристократично пренебрежение…
Беше Надя.
— Грешка в социалната диагноза. Никакъв аристократизъм. Уморен съм като добиче. Здрасти, Наде… — чух звученето на гласа си и разбрах, че срещата ми е приятна.
Тя седна срещу мен. Беше с очила с тънки златни рамки. Едва сега забелязах, че очите й, макар и някак настойчиви, са добри. Може би съм приемал късогледото им присвиване за настойчивост? Погалих я по ръката:
— Наистина се радвам да те почувствам… Защо ми се струва, че този аксесоар на носа ти го виждам за пръв път?
— Защото го виждаш за пръв път. Напоследък носех контактни лещи.
— Носи очила. Отиват ти. Ето, сега те оглеждам с интерес. И наистина се радвам, че те виждам…
— Лъжеш! — пропусна край ушите си комплимента ми Надя. — Ако наистина се радваше да ме видиш, щеше да намериш начин да ме виждаш. А пък и знам вече със сигурност за Елизабет.
— И какво знаеш толкова сигурно за Елизабет? — полюбопитствах.
— Какво толкова мога да знам? Че движите заедно. Че ти създава проблеми… Но второто е само предположение.
— От около седмица не сме се виждали. А за проблемите си права. Има ги. Но си ги създаваме взаимно. Нали най-хубавото нещо, което може да възникне между мъжа и жената, е взаимността?…
— Странни твари сте това, мъжете — усмихна се Надя. — Ето, аз ти давам анонс. Добра съм. От нас би се получила хубава двойка. Бихме изживяли приятен съвместен живот… А ти хвъркаш по небето.
— Обичам да си хвъркам. Какво лошо виждаш в това?
— А, нищо лошо. Но номера с Елизабет просто няма да се получи. Не го ли знаеш? Или не искаш да приемеш факта?…
— Не обичам да се занимавам с анализи. Колкото пъти съм опитвал да предугадя по логичен път жените, толкова пъти съм ставал за смях. Затова съм усвоил един тарикатски трик — умея поне да ги карам да ми се присмиват добродушно. А не зло! За Елизабет сигурно ще трябва да се съглася с теб. Колкото до светлите перспективи, за които се опитваш да ме впрегнеш, така предизвикваш естествения страх на мъжа от брачния хомот. Пък и мама ми е казала, че съм още малък и с жени все още не трябва да се занимавам…
— И кога ти препоръчва мама да започнеш да се занимаваш с жени? Малко преди пенсиониране ли?
— Не сме уточнявали точно кога. Може би даже малко по-рано?