Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— За какво да отговарям на телефон, който ми носи само лоши вести?
— Има дни, когато ни налягат такива чувства — отвърнах.
Бавно изтеглих кърпата от врата си и станах.
Кейл механично протегна към мен отворена шепа да ми вземе парите. Като усети какво е направил, изруга и си пусна ръката, извърна се и завъртя ръчката на касата.
На прозорчето й се изписа КРАЙ НА ПРОДАЖБИТЕ.
Погледнах се в огледалото и едва не измучах като тюлен, когато се видях.
— Идеално си ме подстригал, Кейл!
— Изпарявай се!
На излизане вдигнах ръка и докоснах мястото, където доскоро висеше Скот Джоплин и свиреше прочути мелодии с пръсти като два грозда черни банани.
И да ме е видял, Кейл си замълча.
Подхлъзнах се на косите по пода и се измъкнах навън.
Вървях, докато стигнах до слънчевия светлик и скритото сред буйния треволяк бунгало на Кръмли.
Застанах отпред.
Кръмли, изглежда, ме бе усетил. Отвори рязко вратата и каза:
— Пак го правиш това, тъй ли?
— Никога не съм го правил. Не ме бива да плаша хората в три сутринта.
Погледна си лявата ръка и я протегна.
На дланта му имаше снопче масленозелени водорасли, с отпечатъци от свитите му пръсти.
Аз протегнах ръка, сякаш му излизам с коз, и разтворих пръсти.
Моето снопче водорасли, също като неговото, само че по-сухо и по-крехко, беше на дланта ми.
Той огледа дланите ми, вдигна поглед към очите, челото, бузите, брадата ми. Въздъхна.
— Като сладко от кайсии, като фенер от тиква, като зрели домати, като розова праскова, като невинен младенец — ти си всичкото това, събрано в едно! С такова лице как да те привлека под отговорност?
Отпусна ръце и ми стори път.
— Нали обичаш бира?
— Не особено — отвърнах.
— Тогава искаш ли да ти сваря какао?
— Имаш ли?
— Не, дявол да те вземе. Ще пиеш бира — това е! Влизай. — Тръгна пред мен, като поклащаше глава, аз влязох подире му и затворих вратата с чувството, че съм студент, дошъл да навести учителя си от гимназията.
Кръмли стоеше пред прозореца на всекидневната и примигваше към сухата мека пътечка, която току-що бях прекосил.
— В три часа, боже мой — промърмори. — В три! Точно тук, отпред. Чух някой да плаче, представяш ли си! Да ридае! Настръхнах. Като дух, вещаещ смърт в дома. Кошмар! Я чакай пак да те погледна.
Погледна ме.
— Господи — възкликна, — винаги ли тъй се изчервяваш?
— Да, винаги.
— Спокойно можеш да изколиш цяло индуско село и пак да изглеждаш като невинно зайче! Какво имаш в джобовете?
— Шоколадчета. Опарича ли се, в хладилника ми има по шест различни вида сладолед.
— Вместо хляб купуваш сладоледи!
Понечих да отрека, но щеше да ме хване, че лъжа.
— А сега се отпусни и ми признай — коя бира ти е най-гадна? Имам „Бъдуайзър“, която е отвратителна, „Бъдуайзър“, която е ужасна, и „Бъд“, която е най-гнусната. Избирай. Не, недей. Остави на мен. — Отскочи до кухнята и се върна с две консервени кутии. — Още е слънчево. Да излезем вънка.
Поведе ме към задния си двор.
Градината на Кръмли беше невероятна.
— Какво чак толкова? — Вмъкнал ме бе през задната врата на бунгалото в зелено и пищно сияние от хиляди цветя, бръшляни, папируси, райски птици, сукуленти, кактуси. Кръмли сияеше. — Имам шейсет вида орхидеи — ей там са, това до оградата е царевица от вида „Айова“, това тук е слива, това е кайсия, онова е портокалово дърво. И знаеш ли защо?
— Всеки има нужда поне от две-три залисии — отвърнах без колебание. — Една работа само не достига, както не стига и един живот. Аз искам да имам по десетина и от двете.
— Точно така. Лекарите би трябвало да копаят канавки. Копачите поне веднъж на седмицата — да бавят деца. Философите — да мият паници в мазен леген поне два пъти на десет дни. Математиците — да надуват свирката в гимнастическия салон. Поетите би трябвало да карат камиони за разнообразие, а пък детективите…
— Да притежават и да обработват райската градина — тихо допълних аз.
— Боже мой! — Кръмли се разсмя, поклати глава и погледна към водораслите, които мачкаше в дланта си. — Ти си един нетърпим многознайко. И си въобразяваш, че докрай си ме прозрял? Я гледай! — Той се наведе и развъртя едно кранче. — Чуй! Шт!
Мек дъждец избликна в лъчезарни водоскоци и поръси целия околен рай с тихия си ромон, който шептене: Покой. Тишина. Ведрост. Стой тук. Живей вечно.
Усетих костите ми да се стапят в плътта. Някаква зловонна кожа се олющи от гърба ми.
Кръмли наклони глава на една страна и ме огледа.
— Да кажеш нещо?
Свих рамене.