Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И още му рече:
— Показах ти всички тези хора и народи, събрани наедно, за да разбереш — ти още не разбираш, но ще усетиш — колко пъстър и обширен е светът. И още — да разбереш как правдата на един народ се среща чело с чело — като овни, когато се бият — с правдата на друг народ и как разните правди се срещат, смесват и обезсилват. И всеки два народа поотделно приличат на грънчаря и орача, от които единият се моли да пече слънце, за да изсъхнат грънците му, а другият плаче за дъжд, който да напои нивите му. Едни смятат, че косата им трябва да пада надолу като грива на кон, други вдигат косите си като рога на бикове, трети бръснат главите си. Кои са правите?
Аспарух повтори и каза:
— Наистина кои са правите?
И Акага въздъхна и каза:
— Това трябва да намериш ти, не мога да ти помогна. Но ако беше отишъл при всеки народ едно след друго, та беше стоял и живял при него, винаги щеше да ти се стори, че неговият бог е прав. А така ти видя, че ако се съберат боговете на всички народи, те ще бъдат повече от търговците в тази степ. И всеки ще продава своята стока — безсмъртие, блаженство или забрава. Всеки… според стоката си.
Тогава Аспарух се осмели и рече на Акага:
— Майко, защо ми показваш всичко това? Или искаш като крава да преживям спомените за този ден и да ги връщам в устата си, и да ги дъвча, когато пазя конете на оногурите?
Акага му отвърна:
— Направих каквото трябва. Показах ти каквото ти трябва.
Аспарух се помоли и каза:
— Майко, кое е първо и кое второ? Не ме оставяй в сметение сред тези народи и богове, чиито имена дори не мога да запомня. Ти не ми каза къде сред тях ще намеря Тангра. Ти ми каза, че съм стрелец, превит под тежестта на убитите птици, но аз стоя в пустиня и нямам огън, край който да седна със своята плячка. Дай ми пламък да осветя този пъстър свят, в който ме докара, за да намеря пътя си.
И Акага помисли, преди да заговори. А най-напред запита себе си и си каза: „Велики Тангра, кой научи това дете да говори с тези слова? Нима аз го заразих с прокълнатата кръв на певците, които гледат сенките на облаците? Дано се обади и кръвта на баща му, защото не е леко да си певец.“
А после каза на Аспарух:
— Запомни тогава две първи неща. Едното е, че всеки народ от степта е твой съсед, защото степта свързва хората и ги сближава, и народ с коне, който ти се струва, че е накрай света, може за една луна да прегази шатрите ти. А съседите ти си длъжен да познаваш като себе си. Другото нещо е, че трябва да посрещаш всеки чужденец като малко дете и да го оставиш да израсте пред очите ти. Не казвай предварително — този е арабин, затова е лош, или такъв, или онакъв, а го остави да си спечели твоята приязън или твоята вражда.
И Аспарух печално промълви:
— Кога ще отида при съседите си и кога ще посрещам чужденци? Защо ми говориш тези думи, майко Акага?
Акага каза:
— Ще видиш!
А докато говореха — ето, Акага и Аспарух най-после излязоха от гъмжилото и пред тях се ширна девствената белота на недокосната ледена степ. И за първи път белият склон на единственото възвишение спря човешките погледи. Като снежна крепост се издигаше могилата, а на върха й червенееше огромна шатра. Наниз от конници, облечени в сребърни ризници, възседнали бели коне, с бели пера по шлемовете и по челата на конете, бял наниз конници ограждаше подножието на могилата. Срещу Аспарух те стояха лице в лице, в краищата на могилата той ги виждаше отстрани, защото конниците обхващаха могилата като пръстен, та ако могилата беше слънце, то копията на конниците, опрени в сребърните стремена, бяха като лъчи на това слънце. И снежната степ блестеше, заледените склонове на могилата горяха с бяло сияние, сребърните ризници се топяха в бялата светлина, белите коне изглеждаха безплътни като призраци. И Аспарух не можеше да проумее как са се събрали на едно място толкова неповторими, приказни, невероятни конници.
Само веднъж той беше видял такъв конник — един-единствен конник.
Есен беше и цъфтеше коилото — тази странна сребърна трева, която прилича на щраусови пера, толкова нежна и толкова лека, че дъхът на жребчетата я огъва и вълнува. И цялата степ край езерото, до кръгозора, димеше от коило. И небето беше бяло, с ниски облаци, само някъде в далечината зееше отвор, през който стълб мъглива светлина подпираше земята. А по бялото море на коилото минаваха тръпки на неуловимо дихание, повече отблясъци, отколкото движение. Светът приличаше на разтворена гигантска раковина — похлупакът беше седефеното небе, а долната страна — седефената коилова степ. И там, където се съединяваха небето и степта, блестеше влажна паяжина светлина като между белите зъби на девойка.