Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Разцепих картите и ги наредих. Отвън, в Ле Маро, Розет все още играеше с новия си приятел. Картите са стари, малко намачкани; гравюрите върху тях са изтънели от честото използване.
Седмица мечове: безполезност. Седмица пентакли: неуспех. Кралица чаши изглежда резервирано, изглежда като жена, която е разочарована толкова силно и толкова често, че не смее да се надява отново. Рицарят чаши, който би трябвало да е динамична карта, е пострадал от вода, лицето му изглежда смутено и покварено. Кой е той? Изглежда ми познат. Но не предлага отговор на въпроса ми. Във всеки случай...
Картите са лоши. Знам, че трябва да ги прибера. Така или иначе, какво правя тук? Почти ми се иска да не бях отваряла писмото от Арманд, Рижия никога да не го беше донасял, да го беше хвърлил в Сена.
Проверих телефона си. Никакви съобщения от Рижия. Най-вероятно не е проверявал съобщенията си – много е несериозен, що се отнася до мобилните телефони, както и до писмата, – но след онова, което научих днес, имам нужда от този обикновен контакт. Убеждавам се, че е абсурдно – никога не съм се нуждаела от никого. И все пак не мога да спра да си мисля, че колкото по-дълго остана в Ланскене, толкова по-несигурна ще става връзката с новия ми живот...
Естествено, можем да се приберем довечера. Наистина е много просто. Какво ме задържа тук? Носталгия? Спомен? Няколко карти?
Не, нито едно от тези неща. Тогава какво?
Прибирам картите обратно в кутията. Докато го правя, една от тях се изплъзва и пада с лице към пода. Жена с хурка в ръка, от която се развива полумесец. Лицето ѝ е скрито в сянка. Луната. Карта, която дълго свързвах със себе си, но днес тя е някой друг. Може би заради полумесеца, който толкова прилича на онзи над джамията. Или пък заради скритото лице, което ме връща към Жената в черно, жената, която само мярнах, но чиято сянка се е проснала върху река Тан до Ле Маро, въвлича ме, притегля ме към дома...
Дом. Отново тази дума! Но Ланскене не е мой дом. И все пак притегателната сила на тази дума е голяма. Знам ли изобщо какво означава? Може би Жената в черно може да обясни – ако успея да я намеря.
Анук се е върнала след деня, прекаран с Жано, с жизнерадостна лятна усмивка и изгорял от слънцето нос. Оставям я с Розет, чийто малък приятел най-накрая се е прибрал заедно с кучето си. Ала подозирам, че отново ще се видим с Пилу, Влад и Жано през следващите няколко дни.
– Добре ли си прекара?
Анук кимва. Очите ѝ блестят. Въпреки разликата в цвета днес тя много прилича на Розет: влажният вятър около Тан е превърнал косата ѝ в буйни къдрици. Радвам се, че е намерила приятел на това място, нищо че е синът на Жолин Дру. Спомням си светлоокото малко момче, отначало свито, но съвсем скоро въвлечено в чудатите игри на Анук. Шоколадовите мишки му бяха любими: пъхаше ги в току-що изпечен хляб, за да си направи кифла с шоколад. Сега трябва да е на възрастта на Анук, може би малко по-голям. Пораснал е, откакто го видях за последен път, по-висок е и от двамата си родители, въпреки че илюзията за зрялост е опровергана от юношеската отпуснатост и от тромавата му ленива походка, когато си мисли, че никой не го гледа. Радвам се, че Жано е запазил нещо от малкото момче, което беше. Толкова много мои познати са се променили, някои дори неузнаваемо.
Часовникът на "Сен Жером" удря шест часа. Идеален момент да се отбия при нашите съседи. Мъжете сигурно все още са в джамията. Жените ще приготвят ифтар.
– Искам да изляза за малко. Ще се оправите ли?
– Разбира се. Ще приготвя вечеря – кимва Анук.
Това означава отново сушена паста, предполагам, приготвена на печката с дърва на Арманд. В килерчето има буркан от нея, но не смея дори да предположа колко е стара. Анук и Розет обичат паста най-много от всичко, с малко зехтин и босилек от градината и двете ще бъдат доволни. Има и праскови, коняк с череши и сливи от Нарсис, плодова пита със сини сливи от жена му, питки и сирене от Люк.
Погледнах към къщата със зелените кепенци. Обещах на Мая праскови. Анук ми помогна да набера няколко. Сложих ги в кошница върху листа от глухарчета. Почти бях забравила това през осемте години в Париж – аромата на праскови на дървото, слънчеви и опияняващи, леко горчивия мирис на тези листа, като на прашни павета след дъжд. На мен ми мирише на детство, на улични сергии и летни нощи.
Ами Жената в черно? Разбира се, нямам доказателство, но някак съм убедена, че прасковите са ѝ любими.
Някога знаех кое е любимото на всеки. Част от мен все още знае, въпреки че дарбата, която майка ми толкова много ценеше, по-често е била проклятие. Знанието невинаги е удобно. Дори властта невинаги е нещо хубаво. Преди години си научих урока, когато Зози дьо л’Алба нахлу в живота ни като ураган с алени обувки. Прекалено много е заложено на карта, за да яхна вятъра и да бъда истински щастлива, много са отговорностите, когато четеш хорските сърца.