Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Мила дамо, ако можеш само да… уф! — Този път си фраснах главата доста силно и това прибави гняв към смесицата от надигаща се паника и неволна похот. — Млъквай ма!
Ако се съдеше по звуците, се приближаваха доста повече от няколко хароухаймци, а гласовете им бяха по-скоро любопитни, отколкото разтревожени. Предполагах, че като видят, че кравите са влезли в плевнята, ситуацията ще стане по-напечена. Един Господ знае какво щяха да направят, ако хванат чужденец да обезчестява тяхна девица!
— Време е да спрем, И… — Треснах си отново главата, докато се мъчех с името ѝ. — Спри! Те идват!
За нещастие Ингвилдра, изглежда, прие моята настойчивост за допълнително окуражаване и показа пълна неохота да спира. Вече можех да различа сиянието на фенер в полето през малкото прозорче над вратата.
— Разкарай! Се! — Със значително усилие успях да избутам Ингвилдра достатъчно надалеч, за да се освободя от нея и да се отлепя от стената. Докато тя падаше напред, за нещастие върху лицето си, рамото ѝ закачи фенера и го събори.
— О, мамка му! — Удивително е колко бързо огънят обхваща сламата. Издрапах назад по задник, ритайки най-близките горящи купчинки. Те паднаха през ръба в главното помещение. Само след секунди отдолу се разнесе силно мучене, което бързо се извиси до нотки на животинска паника. Ингвилдра се претърколи с полепнало по устата ѝ сено и се озърна смутено — изражение, което бързо премина от гняв в ужас.
— Не! Не, не, не, не, не! — Заудрях по горящото сено в опити да го угася, но от това огънят само се разпространи. Междувременно под нас говедата се бяха втурнали в панически бяг и избиваха вратите на плевнята в желанието си да се озоват навън. Ако се съдеше по пронизителните писъци, едва доловими през данданията, изглежда, местните, привлечени от необичайното поведение на кравите, бяха възнаградени за любопитството си с хубаво стъпкване.
— Хайде! — Джентълмен както винаги, аз тръгнах напред, за да се уверя, че е безопасно; плъзнах се с главоломна скорост надолу по стълбата, без да ме е грижа за треските. Въздухът вече бе натежал от дим и горещ като грях. С давене и хриптене се отправих към дъното на плевнята с мисълта, че там трябва да има врата, която ще е по-близо. Също така, макар че огънят заемаше челно място в списъка ми с приоритети, не исках да скоча от него направо в тигана. Изнизването през задната врата може би щеше да ми позволи да остана незабелязан и да се измъкна от цялата тази работа.
— Мамка му! — Заковах се на място, щом видях пред себе си малка вратичка, затрупана от няколко бали сено, които вече димяха. Ингвилдра се блъсна в гърба ми и аз залитнах към най-близката бала, по която разцъфнаха трепкащи пламъчета, сякаш ядосани от моето приближаване. Димът ме заслепяваше, насълзяваше очите ми и се кълбеше наоколо толкова гъст, че през него се виждаха само пламъците. Ингвилдра мушна нещо в ръката ми и изкашля думи, които не станаха по-разбираеми от недостига ѝ на въздух. Нещото, изглежда, беше някакъв фермерски инструмент, с два остри железни шипа в края на дървена дръжка. Някъде от дъното на съзнанието ми изплува думата „вила“, макар че вероятно бих употребил същото название за сума ти селски сечива. С още неразбираемо бърборене Ингвилдра ме разтърси за ръката и ме избута напред. Явно беше полудяла от страх, но аз запазих хладнокръвие и проявявайки пословичната си родова изобретателност, се заех да мятам горящото сено настрани с пособието. Бедствената ситуация сигурно бе изтръгнала нови сили от мускулите ми, защото успях да разхвърлям балите наляво-надясно, въпреки че се задушавах и въпреки че всяка от тях беше по-тежка от самия мен. С последната си енергия и с ревящ зад гърба ми огън, избих вратата с ритник и двамата изхвръкнахме навън.
Светлината на пожара се разля във внезапен конус през вратата, озари мрака и разкри петима-шестима мъже със сиви дрехи, които бързаха през полето. Не ми пукаше какво са намислили, но обхванат от бурните емоции на момента, а и понеже открих, че вилата, която стискам, гори, я метнах по тях. Интересът ми към инструмента изчезна в мига, щом той напусна опърлените ми ръце, защото осъзнах, че наметалото ми също е в пламъци.
С Ингвилдра закуцукахме обратно през полето под развълнуваното мучене на стадото, озарени в гръб от бушуващия пожар, който беше погълнал плевнята само мигове след нашето измъкване. Щом стигнахме селото, открихме, че пътят ни е преграден от хароухаймци, които стояха зяпнали пред своите колиби, с лица, озарени от огъня зад нас. Сред тях се извисяваше Снори.