Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Сорилея ги заплаши, че ще нареди да ги съблекат и да ги бият с камшици чак до града. — Сподавеният му смях премина в изумление. — Те дори го обсъдиха помежду си. Ако това им позволеше да се доберат до теб, сигурен съм, че поне половината щяха да се съгласят.
— Сорилея трябваше да го направи — намеси се изненадващо Авиенда. — Клетвопрестъпниците нямат чест. Най-накрая Мелайне накара Девите да ги метнат на конете им като чували и подгониха животните им от стана.
Ашмодеан кимна.
— Но преди това двама от тях всъщност поговориха с мен, след като се убедиха, че не съм тайренски шпионин. Лорд Добрайн и лейди Колавер. Всичко замъглиха с намеци и увъртания, така че не мога да бъда сигурен, но не бих се изненадал, ако са решили да ти предложат Слънчевия трон. Такива като тях могат да оплетат с приказките си и… някои хора, с които се познавах.
Ранд се изсмя горчиво.
— Сигурно ще го направят. Стига да постигнат същите условия като Мейлан. — Нямаше нужда Моарейн да му обяснява, че кайриенците играеха играта на Домовете дори насън, нито Ашмодеан да му казва, че са в състояние да я опитат дори с Отстъпниците; върховните лордове от едната страна, кайриенците — от другата. Една битка тъкмо приключила, и друга, от друг порядък, макар не по-малко опасна — едва започваща. — Във всеки случай, смятам да дам Слънчевия трон на някой, който има право на него. — Не обърна внимание на озадаченото, умислено лице на Ашмодеан; възможно бе мъжът да се е опитал да му помогне предната нощ, а може би не, но тъй или иначе не можеше да му се довери достатъчно, за да споделя с него всички свои планове. Колкото и да беше обвързано с него бъдещето на Ашмодеан, верността му беше само по необходимост и той си оставаше човек, отдал душата си на Сянката. — Значи Мейлан се кани да ми устрои величествено посрещане, така ли? Толкова по-добре ще е да видя кое как е, преди да ме очаква. — И съобрази защо Авиенда през цялото време беше толкова общителна, дори помагаше разговорът да продължи. Докато седеше тук и си говореше, той правеше точно това, което искаше тя. — Ще наредиш ли най-после да доведат коня ми, Натаил, или сам да ида да го намеря?
Поклонът на Ашмодеан бе дълбок, официален и поне външно — искрен.
— Служа на лорд Дракона.
Глава 46
Други битки, други оръжия
Ранд се загледа след Ашмодеан, намръщен и зачуден доколко ли наистина може да му се довери, и се стресна, когато Авиенда хвърли чашата си на пода и виното се плисна по чергите. Айилците не разхищаваха нищо, което ставаше за пиене, не само водата.
Зяпнала в мокрото петно, тя изглеждаше също толкова изненадана, но само за миг, а в следващия вече го изгледа свирепо.
— Значи Кар-а-карн все пак ще отиде в града, макар че едва седи изправен. Аз казах, че Кар-а-карн е нещо повече от другите хора, но не знаех, че е и нещо повече от смъртен.
— Къде са дрехите ми, Авиенда?
— Ти си само плът!
— Дрехите ми, моля.
— Не забравяй своя тох, Ранд ал-Тор. След като аз мога да помня джи-е-тох, и ти трябва да помниш своя. — Това като че ли беше излишно да го казва; по-скоро слънцето щеше да залезе по обед, отколкото тя да забрави и най-малкото късче на своя джи-е-тох.
— Ако продължаваш по този начин — отвърна й той усмихнат, — току-виж съм си въобразил, че си се загрижила за мен.
Подхвърли й го на шега — имаше само два начина да се оправи с нея, като се пошегува или като не я зачете; да спори беше фатално — при това съвсем лека, като се има предвид, че бяха изкарали една нощ в прегръдките си, но очите й се ококориха от гняв и тя дръпна костената гривна, сякаш искаше да я измъкне и да го замери с нея.
— Кар-а-карн е толкова високо над останалите хора, че няма нужда от дрехи — изсъска тя. — Щом е решил да тръгва, да тръгва гол! Трябва ли да доведа Сорилея и Баир? Или може би Инайла, Сомара и Ламеле?
Той изтръпна. От всички Деви, конто се държаха с него като с отдавна изгубеното си десетгодишно синче, тези трите бяха най-лошите. Ламеле дори му носеше супа — тя не можеше и за едно прасе да забърка, но настояваше да му готви супата!
— Доведи когото си щеш — отвърна й той спокойно и много твърдо. — Но аз съм Кар-а-карн и аз ще отида в града. — С малко късмет можеше и да си намери дрехите преди да се е върнала. Сомара беше по-висока от него и в момента сигурно по-силна. Единствената сила нямаше да му свърши никаква работа; сега нямаше да може да привлече сайдин дори самият Самаил да се изправеше пред него, камо ли да го задържи.
Зяпна я, когато тя се изтегна на лакът, оправи старателно полите си и пак си наля вино. Ако отново й споменеше за женитба, сигурно пак щеше да го зашлеви през лицето, но в известен смисъл се държеше досущ все едно, че са женени. Поне що се отнася до най-лошите страни на брака. Онези, в които не изглеждаше и с един петак по-различна от Инайла или Ламеле, и то когато се държаха най-лошо.