Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Пише… че сте рационални и безмилостни. Че кръвта ви е гореща и чак разяжда… като негасена вар… — Тя неволно погледна към лявата си ръка, където имаше малък белег, спомен от строежа на къщата. — Че сърцата ви са студени и безмилостни. Умовете на драконите са лишени от чувства и жалост. Така пише.
— Нима с Искра сме такива?
— Вие не сте… Но винаги сте постъпвали толкова… ПРАВИЛНО… дори когато бъркахте, че…
— И другите като нас не са. Умеем да летим над чувствата си, да, когато се наложи. Обаче не просто знаем що е жал и милост — имаме ги в излишък, да даваме на всеки, който е поискал. Не вярвай на лошите неща, които са останали в паметта на атлантите. Това е клевета.
— Защо сте ТУК, Ванко? За какво сте наказани?
— Не сме наказани. Така стана. Ние сме… les enfants perdus8. Имаше война, сега тя привършва. Но по-преди две двойки, заплашени от гибел, оставиха неродените си змейчета тук, за да ги опазят. Двойките загинаха. Тогава мама Валентина и ти… ни спасихте. Нямаше да оцелеем без любовта ви.
Очите на Елена бяха големи, изплашени, чисти. Прошепна:
— Значи ти си СЪВСЕМ сирак, Ванко… Как се казваш в действителност?
— Крилан.
Тя се отпусна.
— Хубаво звучи. Не се отказвай… от човешкото си име, Ванко.
— Няма. Хм. Пак добре че съм Иван, а не ме кръстиха Георги…
Поредната шега предизвика бледа реакция. Но отключи нов спомен.
— С Митко тръгнахме на излет един ден, с колата, разбира се, той по едно време само до тоалетната не ходеше с „Вартбурга“ си — Елена омекна и дори се засмя, почти без тайната помощ на племенника си. — Потеглихме към Трудовака, по Самоковския път, след крепостта Урвич…
— Сещам се, да. Паметникът на Трудови войски, дето са строили пътя.
— Така, да. И, както винаги, бате ти видя закъсала кола и спря. Почовърка под капака, почеса се по темето, беше почнало да му се вижда, и извади теглич…
— Типично.
— Закара човека у нас и до вечерта се занимава с автомобила му. Неговата представа за почивен ден.
— Не му се сърди.
— Да му се сърдя? — изуми се Елена. — Ами че аз заради това го ХАРЕСВАМ! Е… понякога ми е идвало байгън, дето има една дума… Човекът се оказа художник. И ни предложи за благодарност една разкошна икона на Свети Георги… Беше много красива дърворезба, още без лак, без рамка. Обаче… спогледахме се с Митко и отказахме. Сега разбирам защо. И така… Митко не искаше пари, върнахме му и иконата. Затова след няколко дни художникът ни посети и ни докара една жар-птица, пак от дърво.
— Онази, дето ви е в спалнята?
— Да. Преди беше над креватчето на Искра… А тя… как се казва?
— Не знам. Тя навярно ще го узнае.
— Като тръгна на народни танци в читалището — продължи със сведена глава Елена, — сама го поиска, не сме я карали, на един концерт строши дъските на сцената. Много бурно играеше, на други танци винаги е стъпвала внимателно, леко, галеше земята, но тръгнеше ли шопско хоро… Там се набива, удря се, гази се!… И пукна дъските. Никой не повярва, помислиха, че е някое от големите деца, момчетата. Това стана в трети клас. И аз не повярвах. А трябваше… Ванко, кого погребахме до Валентина?
Не можа да премълчи. Не искаше да отговори.
И има късмет.
По стълбището затропаха тежки стъпки.
— Елено! Простряла си ми беневреците и са станали на талпа! — весело се провикна през вратата Димитър.
След секунди той влезе с вкоравени, замръзнали в нощта дънки — първата диверсия на настъпващата зима.
Елена плесна с ръце:
— Толкова студено ли е станало!
— Лед, гадже, лед! Лед Цепелин! Ракийно време! Време за Цепелин! — той намигна на Иван. — Май се опитвате да пиете без мен. Лошо, лошо. И сакахте да ми се смеете после, знам аз, знам…
— Няма, няма такова нещо! — в един глас и през смях завикаха Иван и Елена.
— Добре — неочаквано хрисимо им повярва Димитър. — Казвате, така и така, не сме плели заговори коварни зад гърба ти. Добре. А я си помислете над следното… — Последва театрална пауза. — На практика пиете ли? Пиете. Чакате ли ме? Не ме чакате.
— Пием и те чакаме — рече Иван.
— Да кажа, че може и да си прав. Но на практика не виждам доказателствааа…
Елена кимна разбиращо и тръгна да се промъква към хладилника, но мъжът ѝ я улови за талията и я прегърна:
— Стоп, кротувай!
Тя се задърпа, смееше се… но очевидно не искаше да се откъсне от яките му ръце, в които сега намираше сигурност и утеха.
— Никакво мърдане! — даскалски нареждаше бате Митко. — Сега за наказание сам ще направя салатата и че си сипем ракията, а вазе че ви е срам. Те!
— Ти пък, срам… — изкиска се в рамото му Елена.
8
Изразът е от времето на Наполеоновите войни — така са наричали раузнавателните и ариергардните отряди, които често изоставали от главните сили на армията или направо били зарязвани от централното командване. Буквално: „загубени момчета (деца)“, както и в значението на „отчаяни“, „безразсъдни“, даже и „безумно храбри“. Иван употребява фразата не в идиоматичното ѝ значение — Б.а.