Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Най-сетне Димитър спря да държи строга физиономия и цъфна от ухо до ухо:
— Да де, какъв ти срам, они двамата наденали дебелите о̀чи, ни ракия са ми сипали, ни салата турили, па лъжат, че ме чекат. Чекат те… марулки.
Вечерта премина чудесно, без докосване до смущаващи теми.
Иван не използва психощита.
8.
— Ето, от едно А следва Б. Но дали наистина А определя Б? Нима Б не провокира някак си А-то? Подобно твърдение е вярно само при линейно векторно време…
— Абе ти какво пак си прочел?
— Иван! Вече се убедих, че тук умеят да надлъгват Лъжовния език, да се издигат над него! Искам да се науча и аз да го правя, поне колкото човешките Поети. Досега не ми беше очевидно, че Езикът на заблудата отваря вратите на въображението!
— Алванд, въображението в сферата на влиянието на Лъжовния език може да въздейства разрушително и още по-заробващо.
— Рисковано е, да. Но аз имам имунитет, за мен не е опасно. Възхищавам се на онези човеци, които подозират, че могат да се погубят, ала не спират. Това е интересно. Слаба е човешката природа… по-скоро МЕКА спрямо нас. Затова използват гъвкавостта си. Понякога ми се струва, че ни надминават в това отношение. Вероятно се увличам. Когато се върнем… и освободим Радослав… тогава непременно ще се срещна с Мъдрец, за да беседвам с него за хората.
— Ти на мен ли ми казваше, че съм готов за Мъдрец? Я се виж!
— О… ласкаеш ме незаслужено, събрате.
— Заради удоволствието да видя как шаркан се засрамва. Радвам се за теб.
— И аз — за теб. За това, че отново се намерихте с твоята Обич.
Иван въздъхна.
— Не знам дали наистина вече летим в една посока. Сърцето ѝ е в капан… и самото то е капан. Не знам какво ще стане. Не мога направо да ѝ кажа, че обича недостоен за обич… може би привързаността ѝ към него го прави достоен? Не знам. Пред избор е.
Алванд го гледаше стреснат.
— Страшно нещо каза, събрате… Странна дума употреби — „недостоен за обич“. Само на човешки може да се каже това… Няма живо същество, което да не е достойно за поне трошичка обич… или поне милосърдие, нека и в най-крайната негова форма… Хм. „Крайната форма“. Сякаш нещата са нанизани на шиш и можеш да ги посочиш кое е по средата, кое отляво, кое отдясно… Нещата са ясни и без толкова опростяване.
Иван мълчеше.
Тъкмо те похвалих, помисли си той. Ох, наивнико мой мил, люспест, опашат. Намесят ли се хората, нищо вече не е ясно. Ясни сме НИЕ. Ясни са граморите, самодивите, джуджетата. Ясни са и вампирите, и банши… Невинаги предсказуеми. Но ясни. Хората не са ясни, защото са непредсказуеми по свой особен начин. Винаги може да направят глупост. А глупостта е наистина непредсказуема. И с това е опасна като нищо друго…
— Събрате — рече Алванд. — Страх пред нещастие е хвърлил сянка връз ума ти.
— Тя е в плен на Лъжовния език — промълви Иван. — И ще избира, без да знае друг. Тежко ми е.
— Изборът ще е неин…
— Може той да ѝ повлияе. В човешки стил ще е.
— Слънце да е с теб, каквото и да се случи.
Иван наметна якето и излезе.
Алванд го изчака да напусне двора и също се измъкна подире му. Не искаше да е груб и неделикатен, но изпитваше смътно безпокойство, което не успяваше да анализира.
Само ще прикривам полета на своя побратим — рече си… и усети, че се оправдава, понеже мислеше на човешки език. Поклати глава и реши засега да разнищва още една от многобройните нишки на този проблем.
Проблем. Интересна дума… Имат ли проблемите „известен смисъл“, както бе чул веднъж да казват хората?…
Хма! Стига! Да видя кой Ловец дебне моя събрат и тогава всичко ще стане ясно.
Венчето наистина беше познала — тези се гледаха не влюбено, ами такова от същото, само че на ен-та степен. Срещата обаче се оказа съвсем кратка и след минутния разговор двамата се разотидоха.
Северин бе убеден, че след малко пак ще се съберат. Може би бе заразен с интуицията на Венета.
Имаше приготвен диктофон с крещящ стикер на агенция за социологически проучвания. Възнамеряваше да зададе няколко тъпи въпроса, след което да попита за име, професия, възраст — „така, за анкетата, ако желаете, разбира се!..“ Рядко някой не желаеше. При вида на приветливата, но явно служебна усмивка, хората се отпускаха. Едни се надяваха да попаднат в новините, когато се случваше да се представи за репортер, други безгрижно не се опасяваха, че някой ще развява имената им публично. Понякога българинът проявяваше удивителен наивитет и пълна готовност да откликне…
Само да си държи главата чиста от паразитни мисли. Нищо освен целта. А тя е…
— Прощавайте, господине, няма да ви отнема повече от три минути, правим една анкета, моментна снимка на обществените нагласи…