Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Кажи ни! Как върви битката?
— Боя се, че е загубена — отвърна римърът с глух като далечно ехо глас. — Някой падна.
— О! — задъха се Воршева с влажни от сълзи очи. — Джосуа! Нали не е Джосуа?!
— Не мога да кажа. Мисля, че е Леобардис. Сега пък нов отряд се спуска по хълма откъм гората. В червени куртки, на знамето им има… орел?
— Фолшайър — изпъшка Таусър и като свали отрупаната си със звънчета шапка, я запрати върху камъните. — Божа майчице, това е граф Фенгболд! О, Усирис Ейдон, спаси принца ни! Курвенски копелета!
— Връхлитат Джосуа като чук — промълви Джарнауга. — А набанците са объркани, струва ми се. Те… те…
— Оттеглете се! — изкрещя Бенигарис, а Аспитис Превес издърпа знамето от вцепенените ръце на оръженосеца на Леобардис и прегази младия мъж под копитата на коня си.
— Прекалено много са! — извика Аспитис. — Отстъпете! Баронът е мъртъв!
Деорнот обърна коня си, препусна през навалицата към Джосуа и изкрещя:
— Капан!
Рицарите на Фенгболд се спускаха с тътен по склона. Пиките им блестяха.
— Това е капан, Джосуа!
Мина право през двама от Глиганите на Гутулф, които се опитаха да го спрат, стоварвайки тежки удари върху щита и шлема му, намушка втория право в гърлото и едва не изпусна меча си, чийто връх изскочи чак под тила му. Видя струя кръв да облива забралото му, но не беше сигурен дали е неговата, или на някой друг.
Принцът подканваше рицарите си да се съберат около него чрез призивния зов на рога на Изорн, чиито звуци се носеха над виковете и дрънченето на оръжията.
— Бенигарис уби барона! — извика Деорнот.
Джосуа вдигна смаян поглед към го връхлитащата го окървавена фигура.
— Бенигарис го намушка в гърба! Ние сме в капан!
За миг принцът се поколеба, вдигнал ръка, сякаш за да открие забралото и да се огледа. Фенгболд и неговите Орли вече връхлитаха фланга на наглимундците, за да спрат оттеглянето им.
— Свири отбой, Изорн! — извика принцът. — Трябва да си пробием път и да се измъкнем! Назад! Назад в Наглимунд! Измамени сме!
С призивния зов на рога и мощен рев на негодувание рицарите на принца се втурнаха право срещу пурпурните редици на Фенгболд. Деорнот пришпори коня си, за да достигне предната линия, и видя Джосуа да пробива отбраната на първия Орел и да му нанася удар под ръката; мечът му просвятваше като змия, забиваше се и се измъкваше светкавично. Миг по-късно Деорнот налетя на тълпа облечени в червени униформи конници. Размаха меча си и закрещя; не усещаше, че по страните зад шлема му се стичат сълзи.
Смаяни от яростта на нападателите, воините на Фенгболд се засуетиха объркано и наглимундците успяха да си пробият път. Зад тях набанските легиони отстъпваха разпокъсани към Инискрих. Гутулф не тръгна да ги преследва, а изпрати войските си да се присъединят към Фенгболд в преследването на оттеглящите се рицари на Джосуа.
Деорнот обгърна с две ръце шията на коня си. Чуваше стържещото му дишане, докато галопираше през ливадите и незасятите ниви. Шумът от преследвачите постепенно затихна с приближаването на стените на Наглимунд.
Вратата беше вдигната — черна, зейнала уста. Деорнот се втренчи в нея — главата му пулсираше като тътнещ барабан — и внезапно му се прииска тя да го погълне — да потъне в дълбока и мрачна забрава, от която да не се събуди никога.
40. Зеленият шатър
— Не, принц Джосуа. Не можем да ти позволим да извършиш такава глупост.
Изорн се отпусна тежко на стола и намести внимателно крака си.
— Не можете ли? — Принцът вдигна поглед към римъра. — Вие да не сте ми пазачи? Да не съм малолетен или пък малоумен, че да ми казвате какво да правя?
— Принце — намеси се Деорнот, като пипна коляното на Изорн, за да го накара да млъкне, — разбира се, че ти си господарят. Не те ли следваме? Не сме ли ти се заклели във вярност? — Мъжете из стаята закимаха навъсено. — Но трябва да знаеш, че искаш много от нас. След това подло предателство на краля наистина ли смяташ, че въобще можеш да му се довериш?
— Познавам го, както не го познава нито един от вас скочи Джосуа, сякаш изгарян от вътрешен огън. — Той ме иска мъртъв, естествено, но не по този начин. Не така подло. Ако се закълне, че няма да ме докосне — и ако не допуснем явна глупост, — ще се върна невредим. Той все още иска да изпълнява ролята на Върховния крал, а Върховният крал не заколва невъоръжения си брат под флага на примирието.