Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Капитанът се намръщи.
— Как се казваш?
Помисли да му откаже отговор, но като че ли нямаше смисъл.
— Лаханис.
— Добре. Млада си. Твърде млада, за да е твоя тази война.
— Беше моя! — изсъска тя. Пресегна се и избута ръката му от челото си. — Вие нападнахте селата ни, избихте всички! Проследихме следата ви… заловихме ви!
— Лаханис, не сме направили такова нещо. — Погледа я мълчаливо, а после изруга тихо и се обърна към някого извън полезрението й. — Трябваше да ги прогоня онези от легиона. И да се сетя защо лагеруват толкова близо до нас.
— За да понесем вината за онова клане ли, сър?
— Ефрейтор, знам, че се беше наострил в нощта на убийствата. Къде се дява мозъкът ти тогава, когато си с мен?
— Де да знам, сър.
Айвис погледна Лаханис в очите.
— Чуй ме. Подвели са ви. Ако бях излязъл да поговоря с командирите ви…
— Щяха да ви посекат, преди да сте казали и една дума — прекъсна го тя. — Приказки не ни интересуваха.
— Знамето ви ми го каза. Глупаво!
Тя трепна.
— Нямах предвид теб. Слушай, Лаханис. Иди при своите, при оцелелите. Казваш, че сте ни проследили дотук. Вярно ли е това, или се върнахте?
— Върнахме се, сър. Дори се надявахме да стигнем до крепостта преди вие да сте се върнали от последното село, което опожарихте.
— Бездната да ме вземе, кой ви командваше?
Тя поклати глава.
— Никой всъщност. Традж, предполагам. Той викаше най-силно. Може би Ринт.
— Ринт? — Айвис изведнъж се изправи и се огледа. — Вент! Ела тука, бегом!
Лаханис се надигна с усилие. Лежеше на нар в двора на крепостта. Имаше други ранени, но както бяха завити с одеяла, не можеше да се разбере кои са Погранични и кои Домашни мечове. Тилът й беше натъртен. Вратът й беше схванат и пулсираше от болка.
— Капитане? — попита третият мъж, след като дойде при тях. — Имам ранени коне…
— Как се казваха Пограничните мечове, които тръгнаха с лорд Драконъс?
Мъжът примига.
— Сър? Ами, не мога да си спомня, честно.
Лаханис се хвана за главата и заговори:
— Ринт, Ферен, Виле и Галак. Всички се върнаха при нас. Казаха, че вашият лорд ги пратил обратно.
— Защо? Кога?
Лаханис сви рамене.
— Наскоро. Не знам защо.
Айвис се потърка по тила, загледан към портата.
— Сър, конете…
— Върви, старши коняр. Ефрейтор Ялад.
— Сър?
— Погрижи се за Лаханис и й избери кон за езда. Отивам в кабинета си да напиша писмо — да не тръгва, докато не се върна с него. Лаханис, ще занесеш ли поне писмото ми до вашите?
Тя кимна.
— А вярваш ли ми?
— Бях в едно от селата — каза тя. — Видях вашите знамена. Но нито един войник не беше снаряжен като вашите и никой не яздеше боен кон, нито използваха извити мечове. Сър, не ни избихте вие.
За миг й се стори, че мъжът ще заплаче.
— Направих го сега.
Обърна се и закрачи колебливо, изгърбил рамене.
Младият ефрейтор клекна до нея.
— Гладна ли си? Жадна?
— Просто ми доведи кон.
Но той не помръдна.
— Капитанът е малко… бавен с писането. Има време, Пограничен меч. Е?
Тя вдигна рамене.
— Вода, тогава.
Щом тръгна, тя затвори очи. „Аз бях тази, която послушаха всички. Видях знамената. Всички виждахме дирята. Но бях аз. Не ни изби ти, капитане. Аз бях.“
Бяха взели оръжията й — дори ножа й за хранене го нямаше в кожената кания. Ако имаше оръжие подръка, щеше да сложи край на живота си.
„Но не. Ще занеса писмото на капитана. След това, пред моите, ще си прережа гърлото. Ще им дам да проклинат моето име.“ Видя, че ефрейторът се връща с мях. Щом го взе, тя каза:
— Хайде, доведи ми кон.
Седем тежко натоварени фургона, всеки теглен от впряг волове, бяха тръгнали от Ковачница Хуст на юг към граничните земи, където чакаше лагерът на легиона Хуст. Движеха се бавно и спираха понякога, щом се счупеше ос или паднеше обръчът на някое колело по грубата каменна настилка на пътя.
Галар Барас, който носеше заповедта на лорда си, призоваващ Хуст на война, догони кервана на половин ден път от лагера. Беше яздил усилено и конят му беше уморен, а след натрапчивата самота на пътуването му дотук се зарадва на компанията от колари, фургонджии, дърводелци, ковачи, готвачи и пазачи, много от които познаваше от селището на Ковачницата, където беше роден и отраснал. При все това срещата беше унила. Новината за избиването на сватбата бе надвиснала като плащаница над всички. За мнозина, знаеше той, не толкова внезапната смърт на лорд Джаен и дъщеря му беше отрезвила кервана и правеше разговорите редки и приглушени, а по-скоро това, което убийствата предвещаваха.
Войната се беше върнала в Куралд Галайн. Този път обаче врагът не идваше извън границите на кралството. Галар не можеше да си въобрази как действа умът на един тайст в миговете, довели до това да убие друг тайст. За него самия беше трудно да помисли за който и да е тайст като за нещо друго освен събрат. И все пак вече като че ли всяко лице, с познатата външност и черти, сякаш беше маска и зад някои от тези маски дебнеше враг, чужд и с чужди мисли.