Ковачница на мрак

Във всяка гледка на опустошение може да се намерят завещания, но колкото и да се мъчеше Галар да улови само онези, които водеха до триумф, дори самото вкопчване в тях режеше до кокала.

Яздеше в челото на колоната, за да избегне прахта. Предаването на меча на лорд Аномандър от Хенаралд и благославянето, което се беше — или не беше — случило в Залата на Нощта, все още го гнетеше и Галар трябваше само да погледне бегло ръката си, стиснала юздите, и да види абаносовия цвят на кожата си, за да си спомни за онзи миг. Всеки път, щом си спомнеше за онзи съдбовен ден в Цитаделата, неволно поклащаше глава — понякога с удивление, но по-често с неверие. Всяка изречена дума сякаш грееше като огън — дори думите, които самият Галар беше изрекъл, бяха останали като заклинания или фрагменти, измъкнати от някоя объркана поема, които всички с него по някакъв начин споделяха.

Ако това беше от придобивките, когато човек застане в присъствието на божество, то Галар Барас най-сетне разбираше отплатата на вярата. В онези замайващи думи, натежали от смисъл, в онези изповеди и безсилия, в загадките и яростите, беше имало някаква плашеща мощ. В такива моменти, осъзнаваше той, думите може да бъдат променени, прекършени, пресътворени и изкривени отново.

Не можеше да си представи състоянието на лорд Аномандър сега: провъзгласеният защитник и Първи син на Майка Тъма, който въпреки целия си статут и власт не бе могъл да предотврати касапницата. А сега, според мълвата, се беше скарал със своя брат, Андарист, и това беше пробив невъобразим само допреди месец.

Когато пристигнеше в лагера, Галар щеше да застане пред командир Торас Редоун и да огласи призива за война на лорд Хенаралд. Легионът Хуст щеше да тръгне на север към Карканас. Щом стигнеше там, Торас Редоун щеше да коленичи пред лорд Аномандър и да врече легиона във вярна служба, в името на Майка Тъма. И тогава, може би в края на зимата, оръжията щяха да отприщят своя глас на ужас срещу легиона на Урусандер.

Галар Барас знаеше какъв ще е изходът от един такъв сблъсък, но се чудеше какъв ще е вкусът на победата. „Бъдещето, което виждам, ще е непоносимо горчиво. Майко Тъма, твоят Първи син те моли само за едно. С думата си ти можеш да повелиш Урусандер да коленичи пред теб и така да сложиш край на тази война, преди наистина да е започнала. Заедно Урусандер и Аномандър могат да заловят убийците и да въздадат справедливост. Можем да ги назовем престъпници и с това да опазим света, който познаваме.“

Но част от него, с изменнически с яснотата си глас, се чудеше дали светът, който познават, всъщност си струва.

„Тя ще ме погледне в очите и отново ще видя истината в тях. Трезва или пияна, страстта й ме съкрушава. Отстъпвам отслабен, в заблуда и измяна. Превръщам клетвите в подигравка, макар и да копнея да ги изрека за себе си, и намирам искрения им отговор върнат към мен, в тази непостоянна жена с непостоянната й любов. Много глупаци има на света и трябва да се броя за един от тях.“