Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Ру приближи и клекна пред мъжа.
— Лорд Вазарий! Много ми е приятно да ви видя.
— Ейвъри! — изсумтя ядосано мъжът. — Да не би боговете лично да са те избрали да ме мъчиш заради някакво мое неблагочестие?
Ру сви рамене.
— Не бих могъл да знам. Вие просто се оказахте нещастният проводник, чрез който можех да спечеля известни придобивки за моя крал. Нищо лично.
— Много е лично даже — каза Вазарий.
— В такъв случай по-добре премислете, защото не сте в положението да отправяте заплахи. — Ру вдигна очи към застаналия наблизо лейтенант Ейкър и каза: — Това е много важен квегански благородник; член на техния Имперски сенат.
Лейтенантът махна на двама от охраната да вдигнат Вазарий. Срязаха въжетата му и лейтенант Ейкър каза:
— Ще ви настаня в лична каюта, милорд. Разбирате, че пред вратата ще има часови.
Вазарий прие тази проява на уважение с леко кимване и тръгна след лейтенанта.
Ру се задържа и изгледа един по един пленените квеганци. Последния път, когато беше видял подобна окаяна сбирщина, беше в килиите за смъртници в двореца в Крондор. Обърна се към един от охраната и попита:
— Какво ще стане с тях?
Пазачът сви рамене.
— Трудов лагер, предполагам. Ако изобщо сключим някога мир с Квег, може би размяна на пленници. Макар че квеганците никога не освобождават пленници, тъй че, предполагам, тия ще си останат при нас завинаги.
Ру пристъпи до перилото и огледа отново ориентирите: извивките на пътя, характерната купчина дървета близо до голямата канара, издадена от брега. После се обърна към квеганската галера, която вече потъваше сред кипнал фонтан от мехури. Да, беше сигурен, че ще може да намери мястото. Щеше да наеме някой магьосник от гилдията на „Коработрошачите“ в Крондор, за да измъкне кораба от дъното, да разтовари съкровището и отново да стане най-богатият човек в Западните владения.
Арута се сниши зад една врата. През нея профуча стрела и се заби в пода на главния вход към абатството. Хората на Субаи бяха наложили контрол над обителта, а нашествениците на Нордан държаха външните стени и магерницата. Субаи имаше свои хора на покрива на абатството и те се обстрелваха с лъкове с онези по стената. До този момент двете страни бяха изолирани.
— Ако успеем да ги задържим да не излязат от портата, ще е равно на победа — каза Арута на Субаи.
— Ако всичко върви според плана, трябва да ги задържим до тъмно.
Арута погледна слънцето. Беше малко преди обяд.
— Още шест-седем часа.
— Притеснен съм, милорд — каза Субаи. — Мисля, че забелязах размяна на сигнали между онези на стената и тия в конюшнята. Ако са рискували да спуснат някой извън портата, той може вече да е надолу по хълма, за да потърси помощ.
Арута знаеше, че ако при портата пристигне подкрепление, с него е свършено. Навремето абатството беше построено като укрепление. Кулата се издигаше високо и сякаш докосваше облаците. Кралските войници я щурмуваха отвътре и успееха ли да овладеят покрива й, абатството щеше да е тяхно. Около кулата беше издигната голяма цитадела с външна стена и две пристройки. Арута беше изучил плановете заедно с капитан Субаи и брат Доминик толкова добре, че познаваше абатството като лицата на собствените си синове. Знаеше, че отвън укреплението е почти непревзимаемо. Можеше да бъде овладяно само ако се превземеше отвътре. Иначе щеше да се наложи дълга обсада, която щеше да отклони значителен брой мъже от предстоящата кампания.
— Това не ме тревожи — каза Арута. — Ще трябва да рискуват да бъдат простреляни, докато отварят портата, за да пуснат подкрепленията. Освен това, ако могат да си позволят да оголят отбраната на Сарт, за да си спасят хората тук, ние бездруго сме изгубили тази битка.
Внезапен вик ги извести за щурм откъм конюшнята. Арута за миг се стъписа, като видя въоръжените мъже, тичащи към главната врата на абатството. Залпът стрели над главите им го принуди да се отдръпне. Много от нападателите паднаха от ответния залп от покрива, но повечето се насочиха право към Арута, Субаи и мъжете, струпани на входа. Арута пресрещна първия, дотичал до вратата, и го посече преди да е успял да влезе. Докато той падаше, Арута погледна зад него към мъжете, прескачащи парапета с риск да си строшат костите, за да свалят лостовете на масивните дъбови порти.
— Пазете портите! — изрева той и прониза следващия изпречил се пред него.
След това се разнесе конски тропот и отряд ездачи се понесе към тях.