Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Внезапно пред него изникна безизразно лице в шлем над обезумелите очи и червена муцуна на кавалерийски кон. Деорнот усети удар в рамото и се люшна в седлото; пиката на рицаря се тресна в щита му и се плъзна встрани. Видя за миг тъмната туника на мъжа пред себе си и замахна с две ръце с меча, който отскочи от щита, стовари се върху гърдите на рицаря и той се катурна от коня върху калната окървавена трева.
За момент около него нямаше никого; огледа се, за да открие знамето на Джосуа, и усети тъпо пулсиране в рамото. Принцът и Изорн, синът на Исгримнур, се биеха гърбом един към друг насред мятаща се тълпа от рицари на Гутулф. Джосуа нанесе светкавичен удар и Найдел прониза забралото на един от конниците с черни гребени. Мъжът сграбчи покритото си с метал лице — ръцете му мигновено почервеняха, — след което изчезна зад изправилия се на задни крака кон.
Деорнот зърна Леобардис, барона на Набан, възседнал коня си в най-отдалечения край на битката под плющящото под напора на вятъра знаме с рибарчето. Наблизо двама рицари едва удържаха конете си и Деорнот позна в по-едрия от тях, облечен в богато украсена ризница, неговия син Бенигарис. Ама че проклетник! Барон Леобардис беше на възраст, но защо Бенигарис стоеше отстрани?! Та това си беше война!
Някаква фигура изникна пред него и Деорнот пришпори коня наляво, за да избегне стоварващата се отгоре му бойна секира. Конникът прелетя, без да се обръща, но го връхлетя друг. За известно време всичко изчезна и остана само танцът на мечовете, докато си разменяха удари с воина от Утаниат; грохотът наоколо му стихна в глух тътен като от водопад. Накрая той откри пролука в защитата на мъжа и нанесе удар с меча по шлема му, като смачка пантата на забралото му. Рицарят политна на една страна и рухна, но кракът му остана закачен за стремето, той увисна като заклано прасе на ченгел и обезумелият му кон го повлече нанякъде.
Граф Гутулф, облечен в черна мантия и с черен шлем, се намираше само на хвърлей от него и нанасяше с огромния си меч удари наляво и надясно — държеше далеч от себе си двама набански конници в сини пелерини, сякаш си играеше с момченца. Деорнот се приведе върху седлото, за да препусне натам — каква чест, да размени удари с Чудовището на Утаниат! — но в този момент един строполил се до него кон принуди неговия да се завърти около себе си.
Все още като в просъница, неочаквано се видя изблъскан в периферията на битката. Синьо-златното знаме на Леобардис стърчеше насреща му; баронът, чиято бяла коса се спускаше като водопад изпод шлема му, се бе изправил на стремената и крещеше заповеди на воините си; после спусна забралото пред светлите си очи, готов да се хвърли в боя.
Сънят на Деорнот заприлича на кошмар. Онзи, когото мислеше за Бенигарис, изтегли дългия си меч — толкова бавно, че на Деорнот му се стори, че е достатъчно да протегне ръка, за да го спре — и внимателно и хладнокръвно го заби под шлема в тила на барона. Сред грохота на боя, изглежда, никой освен Деорнот не видя грозното деяние. Облян в кръв, Леобардис изви гръб при издърпването на острието и вдигна треперещите си ръце към врата си, опитвайки се сякаш да даде израз на разтърсила го печал. Миг след това баронът клюмна върху седлото и после на обляната от рукналата кръв бяла конска шия, преди да се търкулне върху земята.
Бенигарис хвърли бегъл поглед, сякаш съзерцаваше паднало от гнездото птиче, а след това допря рога до устните си. Сред клокочещия от всички страни хаос на Деорнот му се стори, че зърва за миг блясъка на пламъче в черния процеп на шлема на Бенигарис, сякаш бяха кръстосали погледите си със сина на барона над главите на сражаващите се помежду им мъже.
Рогът нададе протяжен и пронизителен писък и десетки глави се извърнаха към него.
— Тамбана Леобардис ейс! — изрева Бенигарис с потресаващо дрезгав и печален глас. — Баронът падна! Убиха баща ми! Оттеглете се!
И отново наду рога, и докато Деорнот гледаше ужасен и невярващ, от хълмистия склон над тях прозвуча друг рог. И от сенчестото прикритие на дърветата изникна редица бронирани конници в развърнат строй.
— Светила на Запада! — простена Джарнауга, от което Таусър получи нов пристъп на безсилие.