Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ще дойде ли някой с мен? Аз поемам за Париж след четвърт час след като говоря с господин Фуке. Предлагам своята карета.
— Отлично — обади се Молиер. — Приемам предложението ви и идвам веднага.
Смехът на епикурейците долетя до кабинета на Фуке в момента, когато Арамис влизаше в него.
Що се отнася до Молиер, Арамис го прати при каретата, докато той размени няколко думи със суперинтенданта.
— О, как се смеят там! — въздъхна Фуке.
— А вие, монсеньор, не се ли смеете вече?
— Загубих тази способност, господин Дербле.
— Денят на празненството наближава.
— А парите си отиват.
— Не ви ли казах, че това е моя грижа?
— Вие ми обещавахте милиони.
— Ще ги получите на следващия ден след пристигането на краля.
Фуке обърна към Арамис проницателния си поглед и прекара ледената си ръка по влажното чело. Арамис разбра, че суперинтендантът се съмнява в него или мисли, че не е по силите му да добие обещаните пари. Можеше ли Фуке да повярва, че един беден епископ, бивш абат, бивш мускетар, ще може да намери подобна сума?
— Драги Дербле — каза Фуке, — ако падна, то ще бъде от такава височина, че ще стана на парчета. — После тръсна глава, сякаш искаше да прогони тези мисли, и попита: — Откъде идвате сега, приятелю мой?
— От Париж. Направо от Персерен.
— Защо сам ходите при Персерен? Не мисля, че придавате такова голямо значение на костюмите на нашите поети.
— Не, но готвя изненада, която да поднесете на негово величество краля.
— Скъпо ли ще струва?
— Някакви си сто пистола, които ще дадете на Льобрен.
— А, значи това е картина! Толкова по-добре! А какво ще изобразява тя?
— Ще ви кажа по-късно. Освен това използвах случая, за да разгледам костюмите на нашите поети. Те са възхитителни. Малко от благородниците имат костюми като техните. Всички ще видят разликата между придворните, които дължат своя блясък на богатството, и тези, които са обвързани само с приятелство.
— Вие както винаги сте остроумен и благороден, скъпи мой прелате.
— Вашата школа! — отвърна ванският епископ. Фуке му стисна ръката.
— Къде отивате сега?
— В Париж, веднага след като ми дадете писмо до господин Лион. Искам да подпише заповед.
— Заповед за арест ли? Искате да затворите някого в Бастилията?
— Напротив, искам да освободя едно бедно момче, млад човек, почти дете, който седи затворен почти десет години само заради два стиха на латински, които съчинил против йезуитите.
— За два стиха на латински! За два стиха на латински да лежиш в затвора десет години? О, нещастният! Как се казва?
— Селдон.
— Не, това е ужасно! Вие сте знаели и нищо не сте ми казали.
— Майка му се обърна към мен едва вчера, монсеньор. Изпаднала е в крайна нищета.
— Господи Боже, ти допускаш понякога такива несправедливости и аз разбирам защо има нещастници, които се съмняват в твоето съществуване! — Фуке взе перо и написа бързо няколко изречения.
Арамис пое от ръцете му писмото.
— Почакайте — спря го суперинтендантът, отвори чекмеджето и извади от него десет банкноти, които връчи на Арамис. Всяка беше по хиляда ливри. — Вземете. Върнете свободата на сина, а на майката дайте това, само не й казвайте, че е с десет хиляди ливри по-богата от мен. Иначе ще каже, че нищо не струвам като суперинтендант. Вървете! Надявам се, че Господ ще благослови тези, които не забравят бедните!
— Аз също се надявам на това — Арамис стисна с чувство ръката на Фуке.
Излезе бързо, носейки писмото за Лион и банкнотите за майката на бедния Селдон. Вземайки със себе си Молиер, който беше започнал да губи търпение, той отново забърза към Париж.
Глава седма
ОТНОВО ВЕЧЕРЯ В БАСТИЛИЯТА
От часовниковата кула На Бастилията удари седем. Този знаменит часовник, както и цялата обстановка в това ужасно място, бяха изпитание за нещастните затворници, защото им напомняха за страданията, които им предстояха през следващия час. Часовникът на Бастилията, украсен по вкуса на онова време, изобразяваше Свети Петър в окови.
Беше час за вечеря. Като скърцаха с огромните си панти, тежките врати се отваряха да пропуснат подноси и кошници с различни ястия, качествата на които, както знаем от самия Везмо, се намираше в пряка зависимост от званието на затворника.
Вече са ни известни теориите, които сподели с нас почтеният Безмо, пълновластен разпоредител на гастрономическите удоволствия и главен готвач на кралския затвор. Изкачваните по стръмните стълби, пълни с ядене кошници криеха на дъното си добре напълнени бутилки с вино — известна забрава за затворниците.