Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Глава пета
КАК У МОЛИЕР МОЖЕ БИ ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИ ЗАМИСЪЛЪТ ЗА НЕГОВАТА КОМЕДИЯ „БУРЖОАТА БЛАГОРОДНИК“
Д’Артанян откри Портос в съседната стая, но това вече не беше предишният загрижен Портос, а радостно възбуден, сияещ, любезен, очарователен Портос. Той оживено разговаряше с Молиер, който никога не бе виждал нещо по-забележително и въобще нещо подобно.
Арамис тръгна към Портос и му протегна тънката си бяла ръка, която веднага потъна във великанската лапа на стария приятел. Към тази операция Арамис винаги пристъпваше с известен страх, но този път приятелското ръкостискане не му причини особени страдания. После ванският епископ се обърна към Молиер:
— И така, господине, тръгвате ли с мен към Сен-Манде?
— С вас, монсеньор, ще тръгна навсякъде.
— В Сен-Манде! — възкликна Портос, поразен от отношенията между непристъпния кански епископ и никому неизвестния шивач-ученик. — Вие, Арамис, вземате този господин в Сен-Манде?
— Да — отвърна с усмивка Арамис, — да, вземам го в Сен-Манде и ние имаме много малко време.
— Освен това, мили мой Портос — каза д’Артанян, — господин Молиер съвсем не е това, което изглежда. Господи Молиер е един от главните клиенти на Персерен и него го чакат в Сен-Манде, където трябва да пробва костюмите, поръчани от господин Фуке за епикурейците във връзка с предстоящото празненство.
— Да, да! Съвършено вярно! — потвърди Молиер.
— И така — каза Арамис, — ако сте свършили вашите работи с господин Дьо Валон, да тръгваме, драги господин Молиер.
— Ние свършихме — обяви Портос. — И съм доволен. Напълно. Молиер се поклони на Портос няколко пъти и стисна ръката, която капитанът на мускетарите му протегна крадешком.
— Господине — каза Портос с преувеличена учтивост, — моля ви преди всичко да бъдете абсолютно точен.
— Още утре ще получите вашия костюм, господин барон — отвърна Молиер. И тръгна с ванския епископ.
Д’Артанян хвана под ръка Портос и го попита:
— Какво направи с вас този шивач, че така го харесахте?
— Какво е направил с мен ли? — извика възторжено Портос. — Това, което досега не е правил нито един от представителите на цялата шивашка порода. Той ми взе мярка, без нито веднъж да се докосне до мен! Накара да потърсят, вече не знам къде, цял отбор манекени с различна големина, надявайки се, че може би сред тях ще се намери нещо подходящо за мен. Но и най-големият, манекенът на тамбурмажора на швейцарците, и той се оказа два дюйма по-нисък и половин фут по-тънък от мен. Вместо да ме разделя на части, да ме кара да се навеждам, да ми извива ръцете и краката и да прави всевъзможни удивителни и унизителни движения, той ми каза: „Господине, благородният човек трябва сам да си взема мярка. Бъдете любезен да се приближите до това огледало.“ Аз се приближих до огледалото. Трябва да призная, че не разбирах добре какво иска от мен този Молиер. И тъй като все още се опасявах, че ще започнат да ми вземат мярка, му казах: „Действайте по-внимателно, защото имам гъдел.“ Но той ми отвърна ласкаво и учтиво: „Господине, за да ви стои добре костюмът, трябва да бъде направен по вашата фигура. А вашата фигура е отразена точно в огледалото. Ние ще вземем мярка не от вас, а от огледалото.“
— Не е лошо — одобри д’Артанян, — вие сте се видели в огледалото, но кажете ми, приятелю, къде намерихте огледало, в което да се поберете цял?
— Драги мой, това беше огледалото на краля!
— Но кралят е фут и половина по-нисък!
— Не зная как става това при тях, мисля, че се подмазват на краля, но огледалото беше доста голямо. Наистина, беше направено от девет венециански огледала, по три хоризонтално и вертикално.
— О, какви поразителни изрази използвате! Къде сте ги научили?
— В Бел-Ил, приятелю, в Бел-Ил. Там ги чух, когато Арамис даваше указания на архитекта. Но да се върнем към нашето огледало. Този славен Молиер започна да чертае с тебешир по огледалото, нанасяйки линии, които съответстваха на моето тяло, като си повтаряше през цялото време правилото, което аз намирам прекрасно: „Необходимо е дрехата да не притеснява този, който я носи.“
— Да, великолепно правило! Но не всякога се използва в живота.
— Ето защо аз го намерих още по-учудващо, когато Молиер започна да го развива.
— Молиер.
— Да, да, Молиер! „Например, продължаваше Молиер, ако се наложи да извадите шпагата си, когато сте облечен официално, как ще постъпите? Дрехата трябва да стои свободно, така че да не притеснява движенията ви, ако се наложи да измъкнете шпагата. Заемете отбранителна позиция!“ Аз направих два прекрасни удара, след което излетяха две стъкла от прозорците. „Това са дреболии, каза той, останете си в същото положение като сега.“ Вдигнах лявата си ръка и изящно я сгънах, така беше протегната наполовина напред и защитаваше гърдите с китка, а талията — с лакът.