Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Нека предаде каквото има на дежурния. Утре ще видим. Утре, на светло, ще видим — Безмо почти изпя последните думи.
— Ах, господине, господине… — измърмори Франсоа.
— Бъдете внимателен! — каза Арамис.
— За какво, драги Дербле? — попита полупияният Безмо.
— Писмо до коменданта на цитаделата понякога е заповед. А нима заповедите не се изпращат от министри? Нима министрите не подписват писмата, вземайки заедно с това подписа на краля?
— Може би сте прав. Но всичко е толкова досадно, когато седиш на хубава трапеза насаме с приятел. Забравих, господине, че ви гощавам и че сте бъдещ кардинал.
— Да оставим това, любезни Безмо, и да се върнем към нашия войник на име Франсоа.
— Какво е направил?
— Мърмореше. Така мърмореше, че там става сигурно нещо необичайно. Може би Франсоа не е виновен, а ние сме виновни, защото не го изслушахме.
— Виновен! Аз — виновен пред Франсоа? Това е прекалено.
— Виновен в отклоняване от служебните си задължения. Простете, но счетох за свой дълг да ви направя забележка, която е доста сериозна.
— Възможно е да не съм прав! — заеквайки, каза Безмо. — Заповедта на краля е свещена. Но заповед, която идва на вечеря, дявол да…
— Бихте ли си позволили такова нещо при великия кардинал, а, Безмо? Особено ако тази заповед е спешна…
— Направих го, за да не безпокоя епископа, нима това не е оправдание?
— Не забравяйте, Безмо, че аз също съм носил униформа и съм свикнал със заповеди. Желая, приятелю, да изпълните дълга си. Да, моля ви да го изпълните най-малкото за да не ви осъди този войник.
Франсоа все още чакаше.
— Да донесат заповедта на краля! — прозина се Безмо. После прибави шепнешком: — Знаете ли какво пише в нея? Нещо такова: „Бъдете внимателен с огъня близо до барутния склад.“ Или: „Следете едикого си. Той тича бързо.“ Ах, монсеньор, ако знаехте колко пъти са ме будили от най-сладкия, от най-безметежния сън. Колко пъти презглава са летели насам куриери, за да ми донесат записка със следното съдържание: „Какво ново, господин Безмо?“ Вижда се, че хора, които пращат подобни писания, никога не са нощували в Бастилията. Щяха да са наясно за дебелината на стените, за бдителността на офицерите и броя на патрулите. Но какво да се прави, монсеньор? Това е истинският им занаят. Да ме измъчват, когато съм спокоен, и да ме тревожат, когато съм щастлив… — добави Безмо, като се кланяше на Арамис. — Да ги оставим да се занимават с техния занаят.
— А вие се занимавайте с вашия — усмихна се епископът и устреми към Безмо своя остър поглед, който накара коменданта да почувства, че е изречена заповед.
Франсоа се върна. Безмо взе изпратения му от министъра плик. Той го разпечата бавно и бавно го прочете. Арамис се правеше, че пие, но не спираше да наблюдава домакина си през кристалната чаша.
— Какво ви казвах! — измърмори Безмо.
— Какво има?
— Заповед за освобождаване. Кажете ми, заслужава ли си да ни безпокоят заради нея!
— Тя е добра за този, за когото се отнася, и против това няма да възразите, драги коменданте.
— В осем часа вечерта!
— Това е от милосърдие.
— Нека да е от милосърдие, но то се оказва на един негодник, който се чуди какво да прави от скука, а не на мен, който се развличам в добра компания — каза сърдито Безмо.
— Нима освобождаването е загуба за вас? Да не би този затворник, когото освобождават, да се държи при особени условия?
— Как ли пък не! Нищожество, жалък плъх, издръжката му е пет франка на ден!
— Покажете ми — помоли Арамис, — или може би това е нескромно?
— Ни най-малко, четете. „Спешно!“ Човек, който лежи при мен цели десет години! Бързат да го освободят, и при това днес, че и в осем часа вечерта!
Безмо сви рамене и с израз на царствено презрение хвърли заповедта на масата, после отново започна да се храни.
— Случват се такива неща — каза той с пълна уста. — В един прекрасен ден хващат човек, хранят го десет години подред, а на мен непрекъснато ми пишат: „Следете негодника!“ или „Дръжте го по-строго.“ После, когато свикнеш да гледаш на затворника като на опасен човек, изведнъж, без всякакъв повод и причина, ми съобщават: „Освободете го.“ Че пишат и на писмото: „Спешно“. Съгласете се, монсеньор, че не ти остава друго, освен да вдигнеш рамене.
— Какво да се прави! — въздъхна Арамис. — Възмущаваш се, но все пак изпълняваш заповедта.
— Естествено! Разбира се, че я изпълнявам!… Възмущавам се, но все пак изпълнявам заповедта. Но може да почака малко!… Да не мислят, че съм им роб!
— Боже мой, любезни господин Дьо Безмо, кой мисли за вас нещо подобно! На всички е известна вашата независимост!
— Да благодарим на Бога!