Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Да — съгласи се д’Артанян, — това е истинската отбранителна позиция, може да се каже класическата.
— Именно, приятелю… вие намерихте подходящата дума. В това време господин Волиер…
— Молиер.
— Вижте, д’Артанян, бих предпочел да го наричам с онова, другото име… как беше?
— Поклен.
— Нека по-добре да бъде Поклен.
— Защо мислите, че ще запомните това име по-лесно от първото?
— Разбирате ли, щом се казва… Поклен, ще си спомня за госпожа Кокнар. Ще променя КОК с ПОК, НАР с ЛЕН и ще излезе Поклен вместо Кокнар.
— Чудесно! — възкликна д’Артанян, зашеметен от думите на Портос. — Но продължавайте, приятелю, аз ви слушам с възхищение.
— Значи този Коклен нарисува върху огледалото ръката ми.
— Извинете, но името му е Поклен.
— А аз какво казах?
— Казахте Коклен.
— Да, прав сте. Та този Поклен рисуваше върху огледалото ръката ми, за което отиде немалко време… Той доста дълго ме гледа. Аз наистина бях великолепен. „Това не ви ли уморява?“ — попита ме той. „По-полека“, казах аз в отговор, като сгънах коляно едва едва. „Мога да стоя така час, не повече“. „Не, аз никога няма да допусна това! Ние имаме услужливи момчета, които ще сметнат за свой дълг да държат ръцете ви, както едно време са държали ръцете на пророците, когато са се обръщали с молба към Бога.“ „Отлично“, отвърнах аз. „Нали няма да приемете подобна помощ като унизителна за себе си?“ „О, не, мили мой, казах му в отговор, мисля, че да позволиш да те подкрепят и да позволиш да ти вземат мярка, са много различни неща.“
— Вашето разсъждение е извънредно дълбокомислено.
— След това — продължи Портос — той даде знак, при което се приближиха двама шивачи новаци. Единият започна да ми крепи лявата ръка, докато другият безкрайно внимателно поддържаше дясната. „Третият новак — тук“ — извика той. Третият се приближи. „Подкрепяйте в кръста господин барона.“ Новакът ме прихвана в кръста.
— Така ли позирахте? — попита д’Артанян.
— Така, докато Покнар чертаеше по огледалото.
— Поклен, приятелю.
— Вие сте прав… Поклен. Слушайте, д’Артанян, аз предпочитам да наричам този човек Молиер.
— Добре, нека да бъде по вашему.
— През цялото време Волиер чертаеше по огледалото.
— Не е лошо измислено.
— Естествено! Мене много ми хареса този начин! Поставя всекиго на мястото му.
— Как завърши всичко това?
— Така, че никой не се докосна до ме. И по всяка вероятност аз съм първият, на когото са вземали мярка по този начин. Някои знаци, които си разменяха Волиер и новаците, ми дадоха тази увереност.
— Но, скъпи приятелю, това никак не ме учудва, след като сте имали работа с Молиер.
— Волиер!
— О, не, дявол да го вземе! Наричайте го Волиер, ако искате, но за мен той и занапред ще си бъде Молиер. Та аз казах, че никак не се учудвам, след като сте имали работа с Молиер. Той е доста схватлив, а вие сте му внушили блестяща мисъл. Мисля, че тя и в бъдеще ще му служи, и то доста добре. Защото, драги мой Портос, от всички наши известни шивачи не някой друг, а именно Молиер знае да шие тъкмо по мярка на нашите барони, нашите графове и нашите маркизи.
След като произнесе тези думи, които ние не се каним да обсъждаме нито откъм остроумната страна, нито откъм тяхната дълбочина, д’Артанян помъкна със себе си Портос от дома на Персерен и заедно се качиха в каретата. Тук ние ще ги оставим и ако читателят желае, ще тръгнем към Сен-Манде след Арамис и Молиер.
Глава шеста
КОШЕРИ, ПЧЕЛИ И МЕД
Банският епископ, доста недоволен от срещата си с д’Артанян у Персерен, се върна в Сен-Манде в твърде лошо настроение. Молиер, напротив, беше възхитен от това, че му се бе удало да направи превъзходна скица, която винаги ще може да превърне в картина. Той се върна в най-радостно разположение на духа.
Цялата лява страна на първия етаж на къщата беше пълна с епикурейци. Тук се бяха събрали всички знаменитости, с които Фуке беше близък. Усамотили се всеки в своя ъгъл, те се занимаваха като пчели в килийките си с приготвяне на меда за кралската баница, с която Фуке се канеше да угости Людовик XIV на предстоящото празненство във Во.
Пелисон беше подпрял глава на ръката си и нахвърляше прулога към „Непоносимите“ — приятна комедия, която предстоеше да представи Поклен дьо Молиер, както казваше д’Артанян, или Поклен дьо Волиер, както казваше Портос. Лоре с цялото си простодушие, присъщо на занаята на журналиста, (журналистите винаги са били простодушни), съчиняваше описание на още несъстоялото се празненство във Во. Лафонтен преминаваше от едни към други като загубена, разсеяна, нахална и непоносима сянка, която шуми и нашепва на всеки на ухото всякакви поетически щуротии. Той толкова пъти попречи на Пелисон да се съсредоточи, че последният накрая вдигна глава и недоволно помоли: