Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Но известно е и вашето добро сърце.
— Какво да говорим за това!
— Също и вашето подчинение пред висшестоящите. Виждате ли, Безмо, който е бил войник, той си остава такъв цял живот.
— Ето защо аз проявявам безпрекословно подчинение и утре сутринта затворникът ще бъде свободен.
— Утре? Но защо не днес, след като на плика и на самата заповед пише „Спешно“?
— Защото ние с вас сега вечеряме и за нас това е също така спешна работа.
— Драги ми Безмо, макар че днес съм с ботуши, все пак не мога да не се чувствам духовно лице и чувството за милосърдие е по-важно, отколкото утоляването на глада или жаждата. Този нещастник е страдал достатъчно дълго. Вие сам току-що казахте, че десет години сте го хранили. Съкратете поне малко страданията му! Щастливата минута го чака, дайте му по-скоро да се наслади на нея и Господ ще ви възнагради за това с дълги години блаженство в рая.
— Такова ли е вашето желание? Сега, насред нашата вечеря?
— Умолявам ви, една такава постъпка струва десет благословии!
— Нека бъде по вашему. Ще трябва после да дояждаме вечерята си студена.
— Това да не ви смущава!
Безмо се облегна на креслото, за да позвъни на Франсоа, и обърна глава към вратата. Заповедта лежеше на масата. Арамис се възползва от тези няколко мига, докато Безмо не гледаше към него, и светкавично подмени документа с друг, сгънат по същия начин, който той извади от джоба си.
— Франсоа — каза комендантът, — нека да изпратят при мен господин майора и надзирателите от Бертодиерата.
Франсоа се поклони и тръгна да изпълнява заповедта, като остави събеседниците сами.
Глава осма
ГЕНЕРАЛЪТ НА ОРДЕНА
Настъпи мълчание. Арамис не сваляше очи от коменданта, който не искаше да прекъсва вечерята си и търсеше някаква основателна причина, за да я продължи поне до десерта.
— Ах! — възкликна той, явно намерил такъв предлог. — Но това е невъзможно! Невъзможно е в такъв късен час да се пуска затворник. Като не познава Париж, къде ще отиде? Все едно да пуснеш слепец на свобода.
— Аз имам карета и ще го откарам където иска.
— Вие винаги имате готов отговор на всичко… Франсоа, предайте на господин майора да отвори килията на господин Селдон — номер три в Бертодиерата.
— Селдон? — равнодушно попита Арамис. — Вие изглежда казахте Селдон?
— Да. Така се казва този, когото трябва да освободим.
— О, сигурно искахте да кажете Марчиали?
— Марчиали? Какво говорите! Не, не, Селдон.
— Струва ми се, че грешите, господин Безмо.
— Нали прочетох заповедта.
— Аз също.
— Нека да изясним — каза увереният в правотата си Безмо, — ето заповедта, достатъчно е да я прочетем още веднъж…
— Ето чета: Марчиали — разгъна хартията Арамис. — Вижте. Безмо надникна и ръката му трепна.
— Да, да! — произнесе той окончателно изумен. — Действително е Марчиали. Така пише!
— Аха!
— Но как така? Човекът, за когото толкова говорихте и за когото ежедневно напомняхте! Признавам, монсеньор, че абсолютно нищо не разбирам.
— Трябва да се вярва, след като го виждаш със собствените си очи.
— Поразително! Все още виждам тази заповед и името на ирландеца Селдон. Виждам го. Нещо повече, помня, че под името му имаше мастилено петно.
— Не, петно не се вижда — забеляза Арамис.
— Как не се вижда? Аз дори изстъргах пясъка, с който беше посипано.
— Както и да е, драги господин Дьо Безмо, каквото и да сте видели, в заповедта се казва да се освободи Марчиали.
— Да, казва се да се освободи — машинално повтори Безмо.
— Вие трябва да освободите този затворник. Ако вашето добро сърце ви подсказва да освободите заедно с него и Селдон, то аз ни най-малко няма да ви преча за това.
Арамис подчерта тази фраза с иронична усмивка, която окончателно отвори очите на Безмо и му вдъхна храброст.
— Монсеньор — каза той, — Марчиали е онзи затворник, когото напоследък така тайнствено и настоятелно се канеше да посети един свещеник, духовник от нашия орден.
— Не знам за това, господине — отвърна епископът.
— Но това не беше толкова отдавна, драги господин Дербле.
— Вярно, но при нас има такъв ред: днешният човек да не знае какво е правил вчерашният.
— Във всеки случай — забеляза Безмо — посещението на духовника йезуит ощастливи този човек.
Арамис не възрази и отново се зае с яденето и пиенето. Безмо вече не се докосваше до нищо от нареденото пред него на масата, взе заповедта и внимателно започна да я разглежда.
— Е, как, ще освободите ли Марчиали? — попита Арамис. — Но вие сте имали отлежал херес с отличен букет, любезни коменданте!