Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Монсеньор — отвърна Безмо, — ще освободя затворника Марчиали само след като видя куриера, който ми донесе заповедта, и след като го разпитам и се уверя…
— Заповедите се изпращат запечатани и за тяхното съдържание куриерът не е осведомен. В какво можете да се уверите?
— И така да е, монсеньор, пак ще го върна обратно в министерството и нека господин Дьо Лион отмени или потвърди тази заповед.
— А на кого е нужно това? — студено попита Арамис.
— Нужно е, за да не изпаднем в грешка, монсеньор, нужно е, за да не ме обвинят в липса на уважение, каквото всеки подчинен трябва да проявява към висшестоящите, нужно е, за да се изпълняват задълженията, които произтичат от службата.
— Прекрасно, вие говорите с такова красноречие, че ви се възхищавам. Прав сте, подчиненият трябва да уважава висшестоящите, той е виновен, ако сбърка, и подлежи на наказание, ако не изпълни своите задължения или си позволи да престъпи закона, който службата му повелява да спазва.
Безмо учудено погледна епископа.
— Оттук следва — продължи Арамис, — че за успокоение на съвестта си вие имате намерение да се посъветвате с началството?
— Да, монсеньор.
— А ако лице, което стои по-високо от вас, ви заповяда да изпълните това или онова, вие напълно ли ще му се подчините?
— Можете да не се съмнявате.
— Добре ли познавате кралския почерк, господин Дьо Безмо?
— Да, монсеньор.
— Нима на тази заповед за освобождаване няма подпис на краля?
— Има, но може би тя е…
— Фалшива? Това ли имате предвид?
— Случвало се е…
— Вие сте прав. Какво ще кажете за подписа на Дьо Лион?
— И него виждам на този документ, но след като може да се подправи кралският подпис, то с още по-голямо основание може да се предположи, че и подписът на Дьо Лион е фалшив.
— Вие постигате наистина гигантски успехи в логиката, драги господин Дьо Безмо — каза Арамис, — и вашите аргументи са неоспорими. На какво основание обаче считате подписите върху тази заповед за фалшиви?
— Имам много сериозно основание за това: отсъствието на тези, които са го писали. Нищо не доказва, че подписът на негово величество е истински, и господин Дьо Лион не е тук, за да удостовери, че това е наистина кралският подпис.
— Е, господин Дьо Безмо — каза Арамис, като измери коменданта с орловия си поглед, — аз толкова присърце взех вашите съмнения, че сам ще взема перото, ако ми го подадете.
Безмо се подчини.
— Също и лист хартия — добави Арамис. Безмо подаде хартия.
— Ето, аз сам, във ваше присъствие, без да ви давам повод за съмнение и колебание, ще ви напиша заповед, на която мисля, че ще окажете подобаващо доверие, колкото и да сте недоверчив.
Безмо побледня пред тази непоколебима увереност. Стори му се, че гласът на усмихващия се допреди миг и весел Арамис стана зловещ и мрачен, че восъчните свещи, които осветяваха стаята, се превръщат в погребални, а чашите с вино са пълни не с вкусната напитка, а с кръв.
Арамис започна да пише. Безмо вцепенен се наведе над рамото му и зачете дума по дума. „АМДР“ — написа епископът, като начерта кръст под четирите букви, които означаваха: „ад мажорем Деи глориам“ (за истинската слава Господня). После продължи: „Ние желаем заповедта, донесена на господин Дьо Безмо дьо Монлезен, кралски комендант на крепостта Бастилията, да бъде призната за действителна и незабавно приведена в изпълнение.“
Подпис: „Дербле,
с Божия милост генерал на ордена“
Безмо беше толкова потресен, че чертите на лицето му се измениха до неузнаваемост. Той стоеше с полуотворена уста и със замръзнали очи, без да помръдне. В обширната зала се чуваше само бръмченето на муха около свещите.
Арамис, без дори да погледне към този, когото обричаше на такава жалка участ, извади от джоба си малка кутия с черен восък, запечата писмото с печат, който висеше на гърдите му под ризата, и когато процедурата беше завършена, мълчаливо го даде на Безмо.
Комендантът погледна печата с угаснал и безумен поглед. Ръцете му трепереха. По лицето му се мярна последен проблясък на съзнание, след което като ударен от гръм рухна на креслото.
— Хайде, хайде — каза Арамис след дълго мълчание, по време на което комендантът малко по малко идваше на себе си, — не ме карайте да вярвам че присъствието на генерала на ордена е толкова страшно, колкото присъствието на самия Господ Бог, и че хората, щом го видят, умират. Бъдете мъж! Станете, дайте ми ръка и се подчинете.
Ободрен, но не напълно успокоен, Безмо се подчини на заповедта на Арамис, целуна му ръка и стана:
— Незабавно ли?
— Най-добре да окажем първо чест на този чудесен десерт.