Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— По-добре, Лафонтен, да бяхте ми намерили добра рима, нали твърдите, че се разхождате в горите на Парнас.
— Каква рима ви е нужна? — попита баснописецът, наречен така от госпожа Дьо Севийе.
— Трябва ми рима за свети.
— Клети — отвърна Лафонтен.
— Но, драги мой, къде се пъхате с вашето „клети“, когато става въпрос за прелестите на Во? — намеси се Лоре.
— Освен това — каза Пелисон — то не е рима. Вие имате един отвратителен навик, който ще ви попречи да станете първокласен поет. Римувате небрежно. Знайте, че всяка рима е лоша, щом може да се намери по-добра.
— В такъв случай от днес ще пиша само проза — каза Лафонтен, който възприе упрека на Пелисон сериозно. — Аз и без това неведнъж съм си мислил, че съм шарлатанин, а не поет, ето какво съм аз! Да, да, да, това е чистата истина! За начало ще изгоря стотина стихове, които току-що съчиних. И са още в главата ми.
— И как ще ги изгорите, след като са в главата ви?
— Първо ще ги запише на хартия — каза влизащият в стаята Молиер, — после ще ги изгори.
— Колко просто! Никога не бих се сетил за това! Какъв дявол е този Молиер! — каза Лафонтен. След като се удари по челото и добави: — Ти завинаги ще си останеш магаре, Жан дьо Лафонтен.
— Какво казвате, приятелю мой? — попита Молиер.
— Казвам, че завинаги ще си остана магаре, драги събрате — отвърна Лафонтен. — Оказва се, че римувам лошо, че съм негодник.
— Кой каза това?
— Пелисон. Не е ли така, Пелисон?
Пелисон, погълнат от заниманието си, не отговори.
— Но ако Пелисон е казал, че сте негодник — възкликна Молиер, — излиза, че ви е оскърбил! Драги мой, съветвам ви, след като сте благородник, да не оставяте такова оскърбление ненаказано. Вие някога излизали ли сте на дуел?
— Единединствен път, мой противник беше един лейтенант от леката кавалерия. Мисля, че беше съблазнил жена ми.
— А! И какво излезе от този дуел? — Молиер пребледня леко.
— Излезе, че противникът изби оръжието от ръцете ми, след което ми се извини и каза, че кракът му няма да стъпи у дома. Вдигнах шпагата и казах твърдо: „Чуйте, господине, аз се дуелирах с вас не защото сте любовник на моята жена, а защото ми казаха, че трябва да се дуелирам. Тъй като никога не съм бил толкова щастлив, както от момента, когато станахте неин любовник, бъдете любезен както преди да идвате у нас или, дявол да го вземе, да възобновим дуела.“ Така на него му се наложи да остане любовник на моята скъпа съпруга, а аз продължавам да бъда най-щастливият човек на земята.
Всички се засмяха гръмогласно. Само Молиер прекара ръка по очите си. Може би за да изтрие сълза или да сподави въздишка. Уви, всички знаеха, че беше моралист, но не и философ.
— Все едно — каза той, — Пелисон ви е оскърбил.
— Ах, да! Забравих го вече, а и Пелисон е хиляди пъти прав. Не това ме огорчава истински, скъпи мой. Сигурен съм, че нашите епикурейски костюми няма да бъдат готови.
— С вашия костюм ли разчитахте да бъдете на празненството?
— И на празненството, и след празненството. Моята прислужничка ме осведоми, че костюмът ми вече не изглежда както преди. Виждате ли, аз го оставих на пода в кабинета си и моята котка… да, моята котка се е окотила върху него…
Молиер се разсмя гръмко. Пелисон и Лоре го последваха.
В този момент се появи ванският епископ със свитък чертежи и листове пергамент и сякаш ангелът на смъртта повя с леден хлад и смрази непринуденото и игриво въображение. Бледото му лице изплаши грациите, на които принасяше жертвени дарове Ксенократ. В стаята се възцари мъртва тишина.
Арамис раздаде на всички присъстващи покани за предстоящото празненство и им предаде благодарност от името на Фуке. Суперинтендантът, каза той, е зает с работа в кабинета си, лишен от възможност да се види с вас, но той моли да му изпратите плодовете на дневния си труд и по такъв начин да го разтушите след неговите тежки нощни занимания.
При тези думи всички наведоха глави. Дори Лафонтен седна и започна да пише върху лист тънка хартия. Пелисон окончателно оправи епилога си. Молиер съчини петдесет нови стиха, за които го беше вдъхновило посещението при Персерен. Лоре написа статия-пророчество за изумителното празненство и Арамис, натоварен с плячка като господаря на пчелите, като голям черен стършел, украсен с пурпур и злато, мълчалив и загрижен, се отправи към определените му стаи. Но преди да си тръгне, той се обърна към всички: