Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— И за малко да го сторят — каза Ашмодеан. — Този Мейлан, струва ми се, не е свикнал да му пречат, а и другите с него също. Особено онзи с буцестото лице — Тореан ли беше? — и Симаан. На него очите му са остри като носа му. Знаеш, че съм свикнал с опасна компания, но тези по своему са едни от най-опасните, които съм срещал.
Авиенда изсумтя звучно.
— На каквото и да са свикнали, нямат никакъв избор при Сорилея, Амис, Баир и Мелайне от една страна и хиляда Фар Дарейз Май от друга. А тук има и доста Каменни кучета — допълни тя, — както и Водотърсачи, и малко Червени щитове. Ако наистина служиш на Кар-а-карн, както твърдиш, Джайсин Натаил, би трябвало да пазиш покоя му като тях.
— Този, на когото служа, е Преродения Дракон, девойко. Кар-а-карн оставям на вас.
— Продължавай, Натаил — подкани го Ранд нетърпеливо, с което си спечели поредното сумтене.
За избора на тайренците тя имаше право, въпреки че Девите и останалите, опипващи булата си, сигурно ги бяха притеснили повече от Мъдрите. Във всеки случай дори Аракум, слаб посивял мъж с търпелив нрав, бил на ръба да кипне, а лицето на Гвеям, плешив като камък и плещест като ковач, направо било пребледняло от гняв. Ашмодеан не беше сигурен какво точно ги бе спряло да извадят мечовете си — дали това, че ги превъзхождали многократно, или че ако успеели по някакъв начин с бой да си пробият път до Ранд, той едва ли щял да ги посрещне радушно с кръвта на съюзниците си по оръжията им.
— Очите на Мейлан се бяха оцъклили — завърши той разказа си. — Но преди да си тръгнат, той извика високо клетви на вярност и преданост. Може би смяташе, че ще го чуеш. Другите не останаха по-назад, но Мейлан добави нещо, което ги слиса. „Подарявам Кайриен на лорд Дракона“, каза той. После обяви, че ще приготви в твоя чест велик триумф, щом бъдеш готов да влезеш в града.
— В Две реки има една поговорка — отвърна сухо Ранд. — „Колкото по-силно те уверява някой, че е честен, толкова по-здраво си стискай кесията.“ — А друга гласеше: „Лисицата често предлага на патката нейната си бара.“ Кайриен беше негов и без даровете на Мейлан.
За верността му не се и съмняваше. Само дето щеше да продължи, докато Мейлан е сигурен, че ще го унищожат, ако го хванат в измяна към Ранд. Стига да го хванеха; тъкмо това беше въдицата. Тези седмина върховни лордове в Кайриен бяха най-усърдните в старанието си да го видят мъртъв, докато беше в Тийр. Тъкмо затова ги беше отпратил тук. Ако беше екзекутирал всеки тайренски благородник, заговорничещ срещу него, сигурно нямаше да остане нито един. Тогава, възлагайки им да се справят с анархията, глада и гражданската война на хиляда мили от Тийр, беше сметнал, че това е най-добрият начин да ги отвлече от коварствата им, като в същото време ги накара да свършат нещо добро там, където е нужно. Разбира се, тогава все още не знаеше за съществуването на Куладин, нито че той ще го докара в Кайриен.
„Колко по-лесно щеше да е, ако беше като в сказанията“ — помисли си той. В тях изненадите съществуваха само докато героят научи всичко, което му трябва; той самият сякаш никога не знаеше повече от четвъртина.
Ашмодеан се поколеба — явно поговорката за „честните“ самохвалковци можеше да се отнася и за него и той несъмнено го съзнаваше, — но след като Ранд не каза нищо повече, той добави:
— Струва ми се, че иска да стане крал на Кайриен. Като твой васал, несъмнено.
— И за предпочитане е да съм колкото може по-далече. — Мейлан вероятно се надяваше, че Ранд ще се върне в Тийр за Каландор. Човекът явно не се боеше от повече власт.
— Разбира се — кимна сухо Ашмодеан. — Имаше и още едно посещение. — Дузина кайриенски лордове и лейди, без слуги, бяха дошли, загърнати в наметала и скрили главите си под качулките въпреки жегата. Явно съзнаваха презрението, което айилците изпитват към кайриенците, и чувствата бяха напълно взаимни, но също така страхът да не би Мейлан да разбере, че са идвали, ги беше изнервил не по-малко от това, че айилците могат да ги избият. — Когато ме видяха — добави кисело Ашмодеан, — половината изглеждаха готови да ме убият от страх, че съм тайренец. Трябва да благодариш на Фар Дарейз Май, че все още си имаш бард.
Колкото и малобройни да бяха, кайриенците се бяха оказали по-трудни да ги отпратят, отколкото Мейлан, потели се и пребледнявали все повече, но упорито настоявали, че трябва да се видят с лорд Дракона. Настойчивостта им била толкова голяма, че след като настояванията им не минали, го ударили на молба. Колкото и да смяташе Ашмодеан айилския хумор за груб, самият той се закикоти, когато описа как благородниците коленичили и се вкопчили във вълнените поли на Мъдрите.