Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Римъре, какво виждаш? — попита настоятелно Таусър и се намръщи. — Какво си мърмориш?
Малкият отряд на Джосуа се бе превърнал в шарено петънце, което бързо изчезваше в далечината.
— Един ескадрон се придвижва край хълмовете на юг — каза Джарнауга. — Оттук не изглежда да е голяма войска, но все още са далеч.
Затвори за момент очи, опитвайки се сякаш да си спомни нещо, след което отново ги отвори и се взря в далечината.
Таусър инстинктивно направи знака на Дървото; очите на стария римър бяха толкова ярки, сякаш грееха като фенери от сапфир!
— Глава на глиган върху кръстосани копия — изсъска Джарнауга. — На кого е?
— На Гутулф — отвърна изуменият Таусър. Римърът май виждаше призраци, тъй като старият шут не съзираше нищичко до хоризонта. — Графа на Утаниат — Ръката на краля.
Наблизо до тях на стената лейди Воршева замислено наблюдаваше отдалечаващата се конница на принца.
— Значи идва от юг пред същинската войска на Елиас. Изглежда, Леобардис го е видял: набанците са се насочили към южните хълмове, вероятно за да го нападнат.
— Колко… колко са? — попита все по-обърканият Таусър. — И как можеш да видиш такова нещо? Аз не виждам нищо, а зрението ми е единственото, което не е…
— Сто рицари, а може и по-малко — прекъсна го Джарнауга. — Тъкмо това ме притеснява: защо са толкова малко…
— Милостиви Боже! Какво е решил баронът? — Джосуа се надигна на стремената, за да огледа по-добре. — Обърнал се е на изток и препуска в галоп с насочени копия към южните хълмове! Да не се е побъркал?!
— Милорд, погледнете! — изкрещя Деорнот. — Погледнете към подножието на хълма Биволски гръб.
— В името на Ейдон, това е войската на краля! Какви ги върши Леобардис? Да не смята да нападне Елиас без подкрепления?
Джосуа плесна коня по шията и препусна напред.
— Изглежда малобройна част, принц Джосуа — викна Деорнот. — Може би преден отряд.
— Защо не прати конница? — попита недоумяващо принцът. — Виж, ще ги избутат към Наглимунд и ще ги хванат в капан до стената. Защо, за Бога, Леобардис не ми изпрати конница?! — Той изпъшка и се обърна към Изорн, който беше вдигнал шлема на баща си над челото си, за да огледа по-добре хоризонта. — Май ще подложат на изпитание храбростта ни, приятелю.
Неизбежността на предстоящата битка като че ли наметна върху Джосуа плаща на спокойствието. Погледът му се успокои и на лицето му се появи странна полуусмивка. Изорн се ухили на Деорнот, който развързваше щита си от лъка на седлото, след което отново погледна принца.
— Да я изпитат, господарю — закани се синът на барона.
— Напред! — извика принцът. — Осквернителят от Утаниат е пред нас! Напред!
След което пришпори петнистия си кон в галоп. Изпод копитата се разлетяха буци пръст.
— За Наглимунд! — изкрещя Деорнот и вдигна високо меча си. — За Наглимунд и нашия принц!
— Гутулф не се отказва! — обяви Джарнауга. — Държи се до хълма, въпреки че набанците идват насреща му. Джосуа обърна посоката, за да ги пресрещне.
— Бият ли се? — попита уплашената Воршева. — Какво става с принца?
— Все още не е стигнал мястото на битката — ето там! — Джарнауга закрачи към югозападната кула. — Набанците връхлитат върху рицарите на Гутулф! Голяма бъркотия!
Той примижа и затърка очи с юмруци.
— Какво?! Какво?! — Таусър загриза палеца си; гледаше втренчено към хълмовете. — Недей да мълчиш, римъре!
— От такова разстояние е трудно да различиш какво става — обясни без нужда Джарнауга, тъй като никой от другите двама или останалите, които се намираха по стените на замъка, не виждаше друго освен някакво смътно движение по обгърнатия в мъгла хълм Биволски гръб. — Принцът препуска към полесражението, а рицарите на Леобардис и Гутулф са се пръснали по склоновете на хълма. Сега… сега…
Той млъкна и се вгледа в далечината.
— Ооо! — завайка се възмутено Таусър, като се пляскаше по мършавото бедро. — В името на свети Мюирфат и Архангела, това е по-отвратително от всичко, за което се сещам. Можех да го прочета в… в някоя книга! По дяволите, човече — говори!
Деорнот имаше усещането, че е попаднал в сън сред мрачното блещукане на ризниците, виковете и приглушеното дрънчене на остриета върху щита му. Докато отрядът на принца връхлиташе срещу сражаващите се, лицата на набанските и еркинландските рицари се мярваха като неочаквани вихрушки тук-там сред боя. За един миг, продължил сякаш дяла вечност, той имаше чувството, че е водна пръска върху гребена на надвиснала вълна. След секунда, когато рицарите на Джосуа изскочиха във фланг на Глигана и копията на Гутулф, битката се стовари отгоре им с целия си оглушителен рев и трясък на оръжия.