Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да. Мама Валентина беше доста мнителна на моменти.
— Помирихме се окончателно два месеца преди инфарктът да я повали. Боже, само седем години по-възрастна от мен беше… Помня, че ти караше първата си студентска бригада, нали?
— Да.
Елена наклони глава и заприлича на светица.
— Тъкмо изчистихме онова недоразумение помежду ни… Искаш ли още таратор? — попита го тихо.
— Искаш, искаш!
— Ти никога не си го обичал, пък не му е и сезон да се яде.
— Яде, яде…
— От тенджера да яде! — засмя се на старата шега Елена, събра останалите съдове от масата и ги занесе до мивката. Иван бълбукаше с таратора, за да я разсмее още.
Изведнъж почувства промяна в настроението ѝ и спря да се лигави. Лепна очи в тила ѝ. Зачака. Продължи, макар и беззвучно, да опразва тенджерата.
Елена стоеше гърбом и плакнеше чиниите. Обади се, уж нехайно:
— Винаги съм искала да те питам… защо ѝ казваш така?
Иван остави лъжицата.
— В смисъл?
— Често ѝ викаш мама Валентина. Обикновено така наричат бабите. Някои внуци не харесват думата „бабо“. Обичливите внуци.
Гласът на Елена бе станал стъклен — като чашите, които миеше — чуплив.
— Како Сърничке… наистина ли искаш да го знаеш?
Усмивката още повече разхубави гласа ѝ:
— Не си ми викал така, откакто бях на деветнайсет, на сватбата ни с Митьо… Да, Ванко. Искам да знам. Аз вече знам. Искам само… потвърждение. За да не се лутам.
Искаше, но се боеше да се обърне.
— Затвори си очите — реши се Иван. — После се завърти към мен. Отвори ги бързо и пак ги затвори. Като мигване наопаки. Не се страхувай. Аз съм, твоят Ванко.
Помисли си, че все пак тя няма да посмее.
Не позна. Посмя. Жени, змеици — непредсказуеми същества…
Елена направи каквото ѝ каза… и след „мигването наопаки“ остана със затворени очи, неподвижна, с ръка на гърдите, със задържан дъх. Много бавно вдигна клепачи отново. Очите ѝ бяха големи и кръгли. Но не изненадани.
Иван бе този, който се изненада, когато чу въпроса на леля си:
— И Искра ли е като теб?
— Не съвсем. Има повече злато по люспите. Нали е руса…
Елена задиша нормално. Обърна се гърбом и довърши миенето на съдовете, като подхвърли през рамо:
— Да ти сипя ли малко вино? Защото ще пийна една чаша. За компания…
— Съгласен!
— Хем ще дразним после бате ти Митьо — изкиска се тя и се усмихна. — Сега вече ми е спокойно, Ванко. Щастлив ли си… там?
Той отговори едва когато се чукнаха за наздраве:
— Почти.
За миг Елена се стегна.
— Винаги съм я чувствала като необикновено дете. Толкова се радвах на бебетата на приятелките ми! А после с моето някак… сякаш не беше МОЯ дъщеря.
Иван стисна чашата и за малко не я спука.
— Винаги е била твоя дъщеря! — възрази той остро. — Ти я износи, ти я роди, ти я обичаше и я обичаш. Без теб нямаше да стане истинска! Елена! Моля те, не си въобразявай щуротии! Тя Е твое дете!
Елена поклати глава:
— Децата не са наши. Ние сме техни.
Тя подпря лакти на масата и продължи кротко:
— Ванко, ще ти разкажа нещо. Когато се оженихме с бате ти Митко, много млади се взехме, заминахме за Чехия. Там лекарите ми казаха, че имам болни яйчници. Че няма да забременея. Почувствах се… празна, лишена от смисъл. Ако не беше подкрепата и търпението на Димитър, сигурно щях да полудея. През отпуската му си дойдохме в България. Още във влака ми се присъни нещо странно. Баба ти Стана сънувах.
— Помня я.
— Странното беше, че в съня си я мислех за вече умряла. Бяхме в мрак, а тя — без да помръдва, с безизразно лице, пронизващи очи — се приближаваше към мен. Цяла вечност се приближаваше. И ме сочеше с изпънат пръст. Ето така, притиснала дясната китка към гърдите си и ме сочи с показалец, а на него блести златен пръстен. Трябваше да ме е страх… но не се боях. Баба Стана съвсем се доближи до мен и каза: тя е. И тогава лумна пламъче, държах свещ и бях в тъмна църква — сама. Знаеш ме, не ходя на църква. Много лицемерие срещам по такива места. Като пристигнахме, покрай ходенето на гости и раздаване на подаръци, забравих какво бях сънувала. Видях се и с Валя, вие живеехте в една вила в Бояна тогава, под наем. Донесох ти камионче, ти веднага го направи на нищо, но беше много доволен…
Иван се усмихна сдържано.
— И после се наканих да си вървя и дойде хазяйката ви. Една наперена такава, отракана, нахакана… обаче симпатична. Останах още малко. Хазяйката се връщаше в София и предложи да ме закара, имаше СВОЯ кола. Шофираше като мъж. През цялото време не спря да бърбори и само ме поглеждаше косо… имаше много ярки зелени очи. Нищо не запомних какво ми приказваше, но отиде чак до баба Станини, където отседнахме с бате ти Митьо, старата къща я съборихме предната есен, наливахме основи за нова. Забави се малко, попита Димитър нещо за колата, поговориха си. И после… на сбогуване ме целуна по бузата. И с Митко си каза довиждане тъй, сякаш са били съученици. Не знам… някои хора умеят да бъдат безцеремонни и пак не ги мислиш за простаци. Димитър щеше да тръгва за работа много рано, но не помня вече защо, май му се обадиха по телефона у комшиите да не ходи. Елено, каза ми, щом е така, дай да си спретнем романтична вечер в механата! Но не отидохме. Останахме си у дома. На свещи… После цяла нощ сънувах люляци, люляци… Събудих се много ведра. Много жадна за живот. И казах на Митко, че сигурно от снощи съм бременна. Той ме погледна стреснато: Елено, трай си да не чуе дяволът! Но аз му казах, че знам. Наистина знаех.