Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Окей — Северин решително стана. — Късно е. Ще ти извикам такси.
— Няма ли да се прибираш? Имаш нужда от почивка.
— Ще спя тук. Утре… Утре ще го видя.
7.
Беседата между приятеля на Иван, Елена и бате Митко бе в разгара си, когато телефонът зазвъня.
Домакините тъкмо се кискаха на забележката на Ален, че радиорекламата за „голямо намаление на белгийски килими“ вероятно означава, че вместо килими, вече се предлагат изтривалки. Елена прихна още повече от слисаната физиономия на французина, породена от тяхната реакция на шегата му — Ален играеше докрай, и то доста талантливо. Митко пък тръгна да казва, че „ето, това е пример за съперничество между белгийци и французи“, но звъненето на апарата го прекъсна. Той пусна една весела проклетия и отиде в антрето, за да вдигне слушалката.
Вратата остана отворена и само след няколко секунди стана ясно, че търсят Димитър. Елена притихна, когато мъжът ѝ отвърна. Млъкна и Алванд.
— Какво сте направили?
В паузата стопанката и гостенинът видяха как се променя добродушната физиономия на Димитър. Той бутна вратата, която не се затвори напълно, но Митко бе застанал гърбом към нея и като че вече я бе забравил.
— Dimitar est cherchee du travail… — тромаво обясни Елена, без да откъсва очи от съпруга си.
— Абе, шиле! — гласът на Димитър стана като клепано желязо. Той рядко се ядосваше, но когато го изкарваха от кожата, предпочиташе да мълчи, докато не му мине. Сега обаче трябваше да продължи да говори. — Господ не ти е дал една глава и две ръ̀це, та да мислиш по-малко, пък да бачкаш двойно! Слушай насам сега! — От тона му изчезнаха емоциите, но Митко продължи така, сякаш чете инструкции, напечатани с много остри букви. — Обезопасете гредата да не падне. Запънете я със стрелата на другия кран. После. Освободи макарата. Откачи куката… — продължи той да забива нарежданията, като че набиваше нитове. — И ме ЧАКАЙТЕ… Какво? А, да — как пък не. Чакайте ме. Ти не разбра ли, че си блокирал хидравликата, бе? Не се напъвайте. Не сте по-силни от машината. Тя не познава нито болка, нито умора. Нито знае сама кога да спре. Можехте само да сте по-умни от нея. Затова — чакайте да дойда!…
Димитър затвори слушалката. Не я тресна, както може би му се искаше.
— Все за чужди дертове се кахъря…
— Какво стана, Мите? — разтревожено попита Елена.
— Претаковаха мостовия кран серсемите — измърмори Димитър и започна да се облича. — Пак добре, че няма пострадали… ама като отида, ще има! Контузени вратове и уши за шиене. Сорим, гадже. Ще ида да им бая на главите да не потрошат още нещо.
— Ама пил си!
— Жорката ще ме закара, той не пие зарад хепатита, дето го изкара напролет.
— Мите, тая фирма инженери няма ли си!
— Има тя… марулки. Няма да пипам нищо, само ще им казвам какво да вършат. Ленка, знаеш, че внимавам. — Той дори се ухили накрая. — Пазим се аз, че ако се у̀трепа, веднага щ’те гушне некой парясник, каквато си ми сладка. След два-три часа че си дойдем.
Алванд каза нещо.
— А? — обърна се Митко.
— Пита дали не може да помогне — преведе Елена.
— А така! Правилно. Аленчо, много че ми услужиш, ако седнеш да ми вардиш булката от навлеци! Разбрахме ли се? Дойде ли некой да я сака — тепай го, както са те учили. Разбрахме ли се?
— Calm-toi et le soleil t’en garde! Je voudrais garder ici — абсолютно сериозно отвърна „французинът“, на което Елена вдигна вежди, понеже Ален НАИСТИНА беше сериозен.
И как интересно го каза — „слънце да те пази“, вместо „Бог да те пази“…
Колкото можа, се постара да я разведри, без да прибягва до магически докосвания. Освен до онези, с които помагаше на организма ѝ да се справи с болестта.
После дойде Иван и Алванд се възползва от възможността да хукне да види рекламираната нова версия на „Зоро“, току-що пусната в киносалоните…
— Елена, може ли един неудобен въпрос?…
Тя се обърна изненадана. Пресегна се и намали радиото. Сетне кимна.
— Когато баба Стана почина, ти предложи на мама Валентина да останем да живеем в старата къща. Тя защо ти отказа?
Елена приглади коса и седна до Иван.
— Смятах, че това, което дрънкат за майка ти, не заслужава никакъв коментар. Нали разбираш, одумваха я, както само на село го могат. На сама жена с дете се гледаше с лошо око. Веднъж им казах на клюкарите и клюкарките, че е била омъжена, че е вдовица, но те не престанаха да си измислят небивалици. Валентина се засегна. И то на мен. Защото не ѝ казах, самата тя не даваше ухо на клюките. Реши, че не съм я подкрепила. Не разбра, че просто не искам да обръщам внимание на онези хлебарки. Тя не го схвана като подкрепа. Осъзна го после, но ние тъкмо подхванахме строежа, съборихме къщата. Валентина си науми, че трябва да ни подпомогне с пари, а ги нямаше. И затова не се върна. Не успях да я разубедя, че не ѝ се сърдя, че няма за какво да ѝ се сърдя…