Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Дявол да го вземе, мисля, че да.
— Отлично, господин барон. В такъв случай всичко ще стане възможно най-добре и вие ще бъдете първият, който ще изпита върху себе си измисления от нас начин.
— Но все пак ще ми вземат тази дяволска мярка?
— Господине — Молиер се поклони, — ако благоволите да дойдете с мен, ще се убедите лично в това.
Арамис наблюдаваше тази сцена с неотслабващо внимание. Той си мислеше, че и д’Артанян ще тръгне с Портос, за да не изпусне края на забавната сцена. Въпреки цялата си проницателност обаче Арамис грешеше. Излязоха само Портос и Молиер. Д’Артанян остана в кабинета на Персерен. Може би от любопитство, а може би за да прекара няколко допълнителни мига с Арамис, своя стар приятел. След като Портос и Молиер излязоха, д’Артанян се приближи до епископа, което явно не влизаше в плановете на последния.
— Вие също ли имате нужда от нова дреха, приятелю?
— Не — усмихна се Арамис.
— Нали ще отидете във Во?
— Ще отида, но без нови дрехи. Забравяте, драги д’Артанян, че ванският епископ не е толкова богат, че да си шие нова дреха за всяко празненство.
— А не пишем ли вече поеми — попита, смеейки се, мускетарят.
— О, подобни глупости отдавна не ме занимават.
— Така, така — каза д’Артанян със съмнение в гласа. Персерен се беше задълбочил отново в огледа на своя плат.
— Не мислите ли, драги д’Артанян, че с присъствието си притесняваме този славен човек.
„Ето какво било — помисли си мускетарят, — значи аз те притеснявам.“
После каза на глас:
— Да вървим тогава. Ако сте свободен като мен. Или искате да поговорите насаме с Персерен?
— Насаме — каза Арамис. — Да, разбира се, насаме, разбира се, но вие не влизате в сметката. Повярвайте ми, никога не съм имал тайни от приятел като вас.
— О, не, аз си тръгвам — настояваше д’Артанян, макар че в гласа му се долавяше любопитство.
Смущението на Арамис, колкото и тънко да бе замаскирано, не убягна от гасконеца, а той знаеше, че в непроницаемата душа на този човек абсолютно всичко, дори и най-дребното наглед, е подчинено на предварително набелязана цел. Макар че целта не беше известна на д’Артанян, като имаше предвид характера на своя приятел, той разбираше, че във всеки случай тя не е маловажна.
Арамис забеляза подозрение у д’Артанян и настоя:
— Останете, моля ви, ето в какво се състои работата… Той се обърна към шивача и каза:
— Драги господин Персерен… аз съм безкрайно щастлив, че и д’Артанян присъства тук.
— Така ли? — възкликна капитанът на мускетарите, вярвайки в искреността на Арамис още по-малко отпреди.
Персерен не се помръдна. Арамис насила взе от ръката му парчето плат и го върна в реалната действителност:
— Драги господин Персерен, тук е господин Льобрен, един от художниците на господин Фуке.
„Чудесно — помисли си д’Артанян, но какво общо има тук Льобрен?“
Арамис погледна към д’Артанян, който си даваше вид, че разглежда гравюрите с изображението на Марк Антоний.
— Вие искате да му ушием такъв костюм, какъвто си поръчват епикурейците? — попита Персерен.
Произнасяйки разсеяно тези думи, достойният шивач направи опит да си вземе парчето плат от Арамис.
— Костюм за епикуреец? — попита д’Артанян със следователски тон.
— Наистина — каза Арамис, усмихвайки се със своята чаровна усмивка, — наистина, от самата съдба е предначертано д’Артанян тази вечер да проникне във всичките наши тайни. Вие, разбира се, сте чували за епикурейците на господин Фуке, нали?
— Разбира се. Това е нещо като кръжок на поети, който се състои от Лафонтен, Лоре, Пелисон, Молиер и кой знае още колко от заседаващите в Сен-Манде.
— Вярно. Та ето какво, ние обличаме нашите поети в униформа и ги зачисляваме на кралска служба.
— Превъзходно. Досещам се, че това е изненада, която господин Фуке готви за краля. Бъдете спокойни! Ако тайната на господин Льобрен се състои само в това, няма да я издам.
— Вие сте очарователен както винаги, скъпи приятелю. Не, господин Льобрен няма нищо общо с това. Тайната, към която той е причастен, е по-значителна от тази.
— Тогава предпочитам да не бъда посветен в нея — д’Артанян даде вид, че се кани да си тръгне.
— Влезте, Льобрен, влезте — каза Арамис, като отваряше с дясната си ръка вратата, а с лявата удържаше д’Артанян.
— Честна дума, нищо не разбирам — изломоти Персерен. Както се казва на театрален език, Арамис направи пауза.
— Драги господин Персерен — започна той, — вие шиете пет костюма на негово величество, нали? Един от коприна, един ловен от сукно, един от кадифе, един от атлас и, най-накрая, един от флорентински плат.