Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ами как да го възприема?! Три пъти набираш номера ми и нищо не продумваш! Обадих се на алфа-пощата да чуя записа. Три дълги мълчания, в последното се чува сирената на линейка. И накрая — повикване през страхотен шум и говориш задъхано, сякаш с последни сили!…
— Минаваше трамвай. И ми беше пресъхнала устата от притеснение.
— А трите празни обаждания, когато нищо не каза?
— Ами… не знаех какво да кажа… — погледна я Северин нещастно.
След няколко секунди Венета омекна и грижовно приглади косата му с длан. Той затвори очи.
Подир минутка тя тихо попита:
— Какво искаше да кажеш с това избяга ми от мислите?
Детективът преглътна.
— Буквално. Пресичаше алея „Яворов“. Излязох му в гръб, много близо… и изведнъж се разсеях. Замислих се за съвсем странични неща. После се сепнах и се зачудих защо съм се помъкнал с фотоапарата. Дори снимах някаква птица. Има я на кадър. Кълвач. Обаче литна нанякъде, затърсих го през обектива и случайно попаднах пак на Приятеля. После пак. Около Братската могила. Изгледах го като празно място и си останах край паметника. Щракнах няколко кадъра. Парче синьо небе през жълти листа. Отново ми провървя, там нали е открито, и мярнах обекта до онези езерца, където растат лилии…
— То е едно. Кръгло.
— Едно ли?
— Мммм…
— Той си стоеше там и гледаше водата. А се сетих за него, защото видях празна кофичка от кисело мляко. Но не я беше хвърлил той. Някаква стара се оказа, смачкана. Добре че твоя Приятел го беше прихванало съзерцателство, та го настигнах… И на третото вече — Северин съкрушено поклати глава — се отплеснах съвсем, а той преспокойно си бил тръгнал и зарязал вестниците. Взе си само списанието. От ония с фантастика…
— „Зона F“?
— Май да. И тогава се усетих какво ми се беше случило. Сетих се за… уроките.
Северин подсмъркна и млъкна. Засърба хладкото горчиво кафе.
Венета размишляваше.
— Всъщност, първите два пъти той не ти е бягал, нали? Не се е стремил нарочно да се отдалечи или да се спотаи някъде, докато си… разсеян, така ли да разбирам?
Лицето на детектива леко се проясни.
— Като че ли да. Ъхъм. Да. Наистина е така — довърши той изненадано.
— Тогава Приятелят….
— … не ми е виновен. Причината е в мен. Не. Не съм съгласен. Повярвай ми, не си въобразявам… Пфу! Мамка му!!
Гледаха кафеникавото петно на стената отсреща.
— Изпусна ли парата? Не замеряй повече нищо, ще счупиш телевизора. Вярвам ти. Наистина.
Северин придържаше скулите си с пръсти. Отнесено чакаше потока мисли да кристализира в нещо убедително и проницателно.
— Искаш ли друго кафе?
— Тц. Ще повърна.
— Ще ида за натурален сок…
— Не, стой тук. Нещо сега ще се сетя… ей сегичка…
— Като хрумването, че твоите пристъпи на амнезия се дължат на външно…
— Аха — внимателно прошепна детективът, шавайки пръсти като да напипа паяжинка пред носа си.
— … въздействие, но ненасочено…
— Ненасочено, да — Северин сключи вежди.
— Магнит.
— Магнит?
— Магнитна аномалия. Обърква, дезориентира компасите.
— Така, така…
— Но не е насочена към това да ги смущава нарочно. Синдромът на Йосарян.
Северин зажумя в юмрука си.
— Тъй.
— Нека приемем за стопроцентово вярно твърдението, че Приятелят е смутил способността ти да се концентрираш и да помниш непосредствените си задачи. Внесъл е шум в твоя RAM. Но от всичко личи, че не го е правил насочено към теб.
— Той не ме е забелязал.
— Точно така. Просто притежава способността да… „бяга от чужди мисли“ за себе си.
— Щит.
— Ммм… да речем. Вероятно си го приближил твърде много. Докоснал те е с „щита“. Носи го непрекъснато. Не специално против теб. По навик. Може самият той да не знае за… този свой… щит. Малко груба метафора, струва ми се.
— Съмнявам се, че не подозира. Да мъкне коруба като костенурка и да не я усеща — стига бе. Може да не му тежи, но си я чувства. Но мен наистина не ме е забелязал. И слава Богу. Защото ако… носи такъв щит… какъв ли тогава ще е мечът…
Последва дълбока пауза.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. Много сериозно говоря.
Венета изпита нужда да пусне радиото, за да запълни тишината.
— Страх ли те е?
Той забави отговора си.
— Малко. Но вече съм предупреден. И ще внимавам. Не се плаши.
— Странното е… че не се плаша. Но ми е едно… предчувствие. Необикновеност.
— Звучи окуражаващо, знаеш ли. Щом интуицията ти не говори за опасност.
— В никакъв случай за опасност. Няма заплаха. Обаче много да се пазиш. За всеки случай.