Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Тъй като възрастният мъж млъкна, Джосуа го погледна и видя, че той наблюдава втренчено западния хоризонт.
— Какво се случи? — попита принцът. — Мъртъв ли е?
— Не — отвърна бавно Джарнауга, без да откъсва поглед от осеяната с хълмове равнина. — Не мисля. Той… се промени. Нещо го изплаши или нарани, или… или кой знае. Напусна ни много отдавна.
— Значи наистина имате провали. — Джосуа пак тръгна.
Възрастният мъж не го последва.
— О, разбира се — отвърна той и вдигна ръка над очите си, загледан в неясната далечина. — Някога Приратес също беше един от нас.
Преди принцът да успее да каже нещо, някой от двора викна:
— Джосуа!
Бръчиците около устата на принца се изопнаха.
— Лейди Воршева — измърмори той и погледна надолу. Тя го гледаше с негодувание. Бе облечена в блестяща червена рокля и вятърът размяташе косата й като черен пушек.
Таусър стоеше неловко до нея.
— Какво искаш? — попита принцът. — Би трябвало да си в централната кула. Всъщност заповядвам ти да отидеш в кулата.
— Бях там — отвърна ядосано тя. После повдигна полите на роклята си и тръгна към стълбището, без да спира да говори. — И много скоро ще се върна, не се притеснявай. Но преди това трябва още веднъж да видя слънцето — или предпочиташ да ме затвориш в килия?
Въпреки раздразнението си Джосуа с мъка удържа сериозния си израз.
— Небето знае, че в кулата има прозорци, лейди. — Той обърна намръщеното си лице към Таусър. — Не можеш ли поне да я задържиш далеч от стените, Таусър? Скоро ще бъдем обсадени.
Дребосъкът сви рамене и закуцука по стълбите след Воршева.
— Покажи ми армиите на твоя ужасен брат — леко задъхана настоя тя, щом застана до принца.
— Ако армиите му бяха тук, ти нямаше да си — избухна Джосуа. — Все още няма нищо за гледане. А сега, моля те, слез.
— Джосуа? — Джарнауга продължаваше да присвива очи към облачния запад. — Мисля, че май нещичко може да се види.
— Какво?!
Само след миг принцът бе застанал до стария римър и се взираше да види онова, което виждаше той.
— Елиас ли е? Толкова скоро? Не виждам нищо!
И плесна безсилно длан в камъка.
— Не ми се вярва Върховният крал да идва от толкова западна посока — усъмни се Джарнауга. — Не се учудвай, че не ги виждаш. Както вече ти казах, обучен съм да виждам дотам, докъдето другите не могат. Така или иначе, те са там: много коне и мъже — все още твърде надалеч, за да знам колко. И идват към нас. Ето там.
Той посочи с ръка.
— Хвала на Усирис! — възкликна възбудено Джосуа. — Сигурно си прав! Може да е единствено Леобардис!
Той се изправи, неочаквано преливащ от живот, но същевременно обезпокоен.
— Много е деликатно — измърмори едва ли не на себе си. — Набанците не бива да идват прекалено наблизо, в противен случай ще са ни безполезни, хванати в капан между Елиас и стените на Наглимунд. Тогава ще трябва да ги пуснем вътре, което ще означава само още гърла за хранене. — Той закрачи към стълбите. — Ако пък останат прекалено далеч, няма да сме в състояние да ги подкрепим, когато Елиас връхлети срещу тях. Трябва да изпратим конници!
Той се спусна стремглаво по стълбището, като викаше Деорнот и Ейдграм, лорд-губернатора на Наглимунд.
— Ах, Таусър — обади се Воршева с поруменели от вятъра и събитието страни, — най-после ще бъдем избавени! Всичко ще се оправи.
— Да, милейди — присъедини се шутът. — Вече съм преживявал всичко това с моя господар Джон, нали така… и нямам особено желание да го преживея отново.
В двора на крепостта под тях войниците проклинаха и крещяха. Джосуа даваше нареждания. Металическият звън от удрянето на колчани в щитове, на шлемове и мечове, докато набързо ги грабваха от ъглите, по които ги бяха оставили, отекваше между стените като сигнал за тревога.
Граф Аспитис Превес размени няколко думи с Бенигарис, след което подкара коня си до този на барона през високата, мокра от росата трева. Зората прозираше като светло петно над сивия хоризонт.
— А, Аспитис! — приветства го сърдечно Леобардис. — Какви са новините?
Трябваше да се старае да е любезен с приятелите на Бенигарис — дори с Аспитис, когото смяташе за не особено свястна издънка на фамилията Преван.