Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Змеят друсна на леглото сака и започна да изважда придобивките, като си свирукаше весело.
Иван хвърли едно око на покупките и съобрази, че нещо не е наред. Притесни се:
— Откъде имаш толкова пари, събрате? Аз ти дадох преди… преди…
— Взех си от „разбойник“.
Иван се смръзна. Окопити се бързо и рече внимателно:
— Много ти благодаря за деликатността да използваш граморската дума, сякаш на българите не им е присъщо. Не се чувствам дотолкова обвързан точно с този народ, както и с човечеството изобщо. Но осъзнаваш ли, че си извършил „кражба“?
— Граморите нямат такава дума. Малцина кашепци я имат.
— Да, защото винаги са готови да споделят каквото имат. Собствеността за тях е нещо, което не може да се отнеме. Ние ги научихме, че истинското имане и да се споделя, не намалява. И все пак?
— Прочетох за валутата и си помислих, че може да спечеля.
— И те измамиха? Ох…
— Отначало не повярвах. Стана толкова… обикновено и толкова… внезапно. Когато проумях какво се е случило, последвах измамника.
— И?
— Наредих му да ми върне парите.
— Използвал си Заповедния език?!
— Избрах да го притисна по този начин, вместо да му поискам сметка за всички злини, които подуших в него. Все пак, нали ми каза, и аз разбрах-приех, че нямам право, че не е УМЕСТНО да съм съдник тук. Поне при първа среща с някой… разбойник.
— Хм. Словата на Заповедния език проникват право в нервите. Не е имал воля и осъзнаване да ти се противопостави.
— Не е намеса в Съдбата му. Той също не оставя избор на своите жертви. Не всякога и те са отговорни за това, че се хващат… на въдицата. Често е действал с принуда, не е оставял измамените сами да се измамят.
— И?
— Той се уплаши повече, отколкото предполагах. Даде всички пари, които носеше.
— А ти… да не му върна фалшивите долари? Долари, нали?
— Дойче марки. Не. Спомних си, че такива са незаконни по тукашните правила. После му наредих да иде в участъка на стражниците-полицаи и да си признае всичко сторено.
— Ох… С колко пари го одруса? Кажи ми ги като валута, нещо не ми е нормално с такава лекота да смятам левовете в хилядарки…
Алванд назова сумата и Иван чак подсвирна.
При толкова пари, въобще не се учуди на шепата полускъпоценни камъни, които Алванд изсипа върху леглото.
— Ще запомняш музика? — досети се Иван.
— След като нямам Пеещо цвете — кимна събратът му. — Избрах тези кристали от музея „Земята и хората“. КУПИХ ги, Иван. Не съм ги… свил.
Иван се засмя извинително.
— Чувството за хумор — Алванд се възползва от повода да сподели поредното си откритие — е лекарство против страха. Механизмът на шегуването е учудващо прост, основан е на забелязване на противоречия от рода на „мъжко момиче“, „дървено желязо“, „благородна лъжа“…
Иван вдигна ръка:
— Ти самият си един самоходен хумор в момента. От изразите, които изброи, само дървеното желязо понамирисва на шега. Я ги анализирай!
Алванд помълча. А после върху лицето му се изписа детинско огорчение:
— Не, не мога така! Да излъжа Лъжовния език засега е над силите ми, не умея да го направя отвътре, докато мисля на него! Но ще измисля как да го накарам сам да покаже лъжовността си! Освен ако не е невъзможно по принцип… окото не може само̀ да се види.
— Правилно. Колкото ти си виждаш ушите, да.
— Защо ми е да си ги виждам? — обърка се Алванд. — С тях слушам… Няма значение — махна небрежно с ръка. — Трябва по-често да слизаме в Човешкия свят!
Ококорването на Иван не впечатли събрата му, който продължи с разсъжденията:
— Коварното в Езика на заблудата е, че на границата между съмнението и невярата се намира пропастта на ОТЧАЯНИЕТО. Притежателните слова, които толкова широко са употребявани от хората, „мой, моя, мое“, не са просто страст да притежават предмети или ДОРИ живи същества. Това е последица от Лъжовния език да обсебва и обяснява действителността, вместо да я приема. Намирам, че всички стойностни личности в този свят са страдали от лъжовността на езика-мислене и са се бранели с хумор от него. Разсъдъкът, затворен в рамките на Лъжовния език, е като…
— Като хамелеон в огледална клетка — подсказа Иван.
Мълчание.
— Какво може да стане с хамелеон в клетка от огледала?
— Умира. Доказано е.
— Правили са опит с животното? — ужаси се Алванд. — Не може да бъде!… — Помълча, помисли. — Може… Когато мисля на Езика на заблудата, виждам, че не само това е възможно. И никак даже не е трудно да се възприема светът като съставен от „крайности“… Затова значи хората не се издигат до осъзнаване. Ще умрат в огледалната клетка на своите представи за Всемира… Ето, четох астрономическия календар и там имаше следното: всичко, което се наблюдава като явление, но не може да се измери, се отхвърля, за да може научното познание да съставлява прогнозируеми модели, а не до безкрай да събира данни и никога да не формулира хипотеза. Плоско е, но работи — в света, изграден от думи. Тук думите са всичко. Видях, че „нормалните“ хора несъзнателно приемат чужденците, които не говорят диалекта им на Лъжовния език, за… по-глупави. Автоматично мислене, плод на Мързела. Същото отношение усетих у тях и спрямо глухонемите. Щом няма думи — няма разум, според тях. Заради същото не слушат и децата си — защото още им липсват думи. Защо казват: „невинен“ или „чист като дете“. Или още — „първични“, децата били „първични“… Изобщо не успях да разгадая логиката на последното.