Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— НИЕ сме логични и рационални. Те не са рационални. Тяхната логика лежи върху изкривените предпоставки на мисленето им, определено от Лъжовния език.
— Да, съгласен съм с мнението ти. Децата обаче са просто деца, нито чисти, нито невинни. Те са рекички без ясни брегове, лесно се мирят с Хаоса. Нов живот. Начало на пътя.
— Почваш да разбираш…
— „Разбирам“ в човешкия смисъл — без да приемам, че онова, което съм проумял, е истина — без да го споделям.
— Браво на теб. Смайва ме и твоят ентусиазъм да си изясниш нещата с едно замахване на крилото.
Алванд седна. Набръчка чело.
— Така е, защото младите шаркани много си приличаме с хората. Нали? Затова те са ни толкова интересни — напомнят ни за нашето собствено детство… само че почти всички хора НЯМАТ избор какви да станат в своя свят. Те не виждат възможностите. Вярват на очевидното, не надничат ОТВЪД него. А щом нещо не виждат, или не го знаят — то не съществува за тях. А хората наистина не съществуват извън елементарното ниво на сетивата си. Изпускат най-важното — че умът също е сетиво.
— Играта с думи взе да ти се услажда. Но не съди според нашите понятия.
— Още една дума не на място. Не „съдя“. Не произнасям присъда. При-съда. Съд. Делва. Съдба. Сравнявам…
Иван се разходи из стаята. Спря пред прозореца и надникна навън. Времето бе хубаво, но вероятно щеше да се заоблачи.
— Ще излизам скоро.
— За да се видиш с другата ни изгубена посестрима?
— Да.
— Следят те.
Иван се обърна гърбом и се замисли.
— Ще внимавам.
— Значи ти се изплъзна изпод носа? Не мога да повярвам, даже да го видя написано и подпечатано!
Детективът избяга от светлокафявите очи на Венета.
— Така е — призна той мрачно, надвесен над чашата силно кафе. — Може да ти звучи глупаво, но е така.
— Кажи ми пак какво стана.
Северин разтърка врата си.
— Просто… забравих за него. Изчезна ми от мислите, разбираш ли?! А после избяга и наяве — той стисна със здрави пръсти русите си перчеми. Продължи глухо под шепите си: — Засуетих се като кокошка из целия квартал. Хората ме мислеха за смахнат. Леле че срам.
— Не се скуби. Случва се.
— Не и на мен! Оооох…
— Да не е от онази контузия преди месец?
— Три месеца, Венче. Не е. Рингът няма нищо общо. Познавам всички усещания, свързани с леки мозъчни сътресения. Беше… нещо непознато. Дори не мога да го опиша. Просто… Тайният приятел избяга от главата ми. Напълно преднамерено. Чакай, чакай, знам какво говоря… Не си бръчкай носа. Още не съм ти казал най-главното. Тъкмо от него съм… уплашен.
Той се стегна и храбро отсече:
— Тези… бели петна в паметта ми. Докато пасях нашия човек, това ми се случи три пъти. И чак на третия път се стреснах. Предните два изобщо не ги усетих.
— Момент. Имал си амнезии…
— … докато вървях по петите на Приятеля, да. И си ги спомних едва в онова барче с Металика.
Венета сметна за уместно да помълчи.
— Бях на лекар. Заради това пристигам чак сега.
— Можеше да звъннеш все пак. Да не се притеснявам.
— Обадих ти се на пейджъра.
— Погледни какво си ми изпратил.
Дисплеят на пейджър „Моторола“ показа четири съобщения:
ПРАЗНА АЛФА 1С 14:27/дата
ПРАЗНА АЛФА 2С 14:33/дата
ПРАЗНА АЛФА 3С 14:58/дата
ВЕНЕТА ИМА ПРОБЛЕМ ОТИВАМ В БОЛНИЦА ЧАКАЙ В ОФИСА ВЕЧЕРТА ПРИБЕРИ КОЛ… 4С 14:59/дата
— Представях си те пълен с олово 45-и калибър и на системи — въздъхна тя.
— Прощавай — искрено се разкая Северин. — Не ми хрумна, че ще го възприемеш така…