Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Може би твоят работодател ще спре да те прибере!
Галерата се понесе към тях и Ру застана на мостика и загледа как ги приближава — най-напред откъм носа, после откъм единия борд, след това — откъм кърмата, щом капитанът обърна на юг. Мъжете на носа на галерата се виждаха ясно — бяха удивени, че корабът, който бяха пратени да ескортират, като че ли обръща в грешна посока.
След няколко мига галерата също обърна и се впусна в преследване.
— Можем ли да й избягаме? — попита Ру.
— Ако ни свърши вятърът преди на тях да им свършат робите — не — отвърна капитанът. — Ако първо капнат робите — да.
— Мразя робството и не искам хората да се мъчат, но да се помолим за вятър.
Капитанът кимна.
— Как се казваш?
— Нардини — отвърна капитанът.
— Е, капитан Нардини, преди време имах флот и се надявам да имам отново. Ако преживеем това, не само ще си получим златото, но ще ти дам и работа.
— Няма да е зле — каза капитанът, оплешивял мъж на средна възраст. — Не съм виждал Крондор, освен пристанището. Последния път бях там преди три години.
— Доста се е променил оттогава — каза Ру.
— Така чух и аз — отвърна капитанът.
Галерата ги следваше на стотина метра. Бяха заобиколили „палеца“, както го наричаше Ру, и брегът отстъпваше на изток, оставяйки ги в сравнително открити води.
Ру знаеше, че поддържащият флот ще удари към Сарт по обед и се надяваше да се добере до него преди бойната галера на Вазарий да се добере до тях.
— Пробвай резето — прошепна Арута.
Войникът до него мръдна леко резето нагоре и вратата се отвори. Чу се тихо проскърцване, но като че ли никой в помещението не го забеляза. Арута пристъпи след войника и се огледа в сумрака. На масата напряко на дългата стена срещу стълбището, водещо към по-горния етаж, гореше свещ. По пода бяха разхвърляни войнишки постели. Бяха заети само шест. Капитан Субаи даде знак да пленят войниците и заповедта бе изпълнена веднага. През втората врата нахлуха войници на Кралството и Арута усмихнато прошепна:
— Дължа им извинение — от това катерене по стълбите май нямаше нужда.
— Те разбират — отвърна Субаи.
Арута се обърна и потърси с очи брат Доминик. Духовникът носеше шлем и броня, но нямаше меч — държеше кривак. Беше заявил, че орденът му не му позволява да лее кръв. Но да троши глави му беше позволено, отбеляза си сухо Арута.
— Сега какво?
— Има нещо… — промълви Доминик.
— Какво?
— Не знам. Някакво присъствие…
— Присъствие?
— Нещо, което съм усещал и преди, но сега е някак по-смътно, по-далечно.
— Какво? — настоя Арута.
— Не знам — прошепна духовникът. — Но каквото и да е, не е добро. Май аз трябва да поведа войниците нагоре по стълбите. Ако е магическо или мистично, може би ще успея да ги опазя.
Арута кимна намръщено. След смъртта на пантатийските змиежреци и унищожението на демона Джакан от Пъг не бяха получавали сведения за някаква магическа дейност сред противника. Възможността някаква тъмна сила да се е скрила между тях и сега да се кани да се прояви го притесни. Но връщане назад нямаше.
Доминик се заизкачва по стълбите и Арута, Субаи и войниците го последваха. Влязоха в коридор с две врати от двете страни — водеха към големи помещения, използвани допреди година за съхраняване на книги. Сега в тях спяха хора. Арута прецени, че в двете помещения спят поне стотина души. Даде знак и Субаи постави стрелци от двете страни на коридора.
После се залови да разбужда нашествениците, кротко и един по един, тъй че всеки, щом се събуждаше, виждаше пред лицето си голо острие, а зад него взели го на прицел лъкометци. За по-малко от половин час всичките сто наемници бяха отведени в долното помещение при първите шестима пленници.
— Това не може да продължи така — каза тихо Субаи.
Думите му сякаш се оказаха пророчески — на следващото стълбище ги видяха двама крачещи по коридора мъже и щом зърнаха черните им униформи, разбраха, че в сградата са проникнали кралски войници, и вдигнаха тревога.
— Всички на позиция! — извика Арута.
Всеки си знаеше мястото. В абатството имаше десетина ключови позиции и ако кралските сили успееха да ги овладеят, нашествениците щяха да се окажат изолирани долу в града. Макар да беше възможно Арута и хората му да бъдат принудени да се оттеглят в по-долните зали на абатството, все пак можеха да задържат гарнизона тук и да му попречат да предприеме контраатака по склона в помощ на гарнизона в Сарт.
През вратите от двете страни на коридора започнаха да се изсипват сънени наемници и скоро се оказа, че Арута трябва да се бие на живот и смърт. Никога не се беше сражавал в единичен двубой и до този момент беше изпитвал дълбок страх, че няма да се справи. Предчувствал беше срама, че няма да успее да служи на краля както баща си и синовете си. Но сега, без капка колебание, най-хладнокръвно се сражаваше с човека пред себе си, решен да го убие на всяка цена. Нямаше време да мисли за предишните си съмнения. Без никакво съзнателно усилие дългите години на тренировки си казаха своето и той заразмахва ловко меча, носен някога от неговия съименник, принц Арута.