Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Бяха изчислили, че гледането на конете е наложило повечето войници в абатството да са пехотинци, тъй като дворът можеше да побере не повече от петдесет коня. Проблемът с осигуряването на фураж и фургони с овес всяка седмица вероятно беше свел броя им до не повече от двайсетина.
Бяха стигнали до второто ниво преди същинското абатство, без все още да са се натъкнали на вражески войници. Зад вратата, до която бе застанал Арута, се чуваха мъжки гласове, увлечени в безгрижен разговор. Той се върна при чакащия по-назад Доминик и прошепна:
— Има ли начин да заобиколим това помещение?
Доминик поклати глава и отвърна:
— Дори да се върнем два етажа надолу и да се качим от другата страна, пак ще стигнем до същата стая, но през друга врата. Има три врати, третата води към едно стълбище към горния етаж.
Арута кимна. Беше запомнил наизуст скицата на Доминик.
— Изчакваме тук, после, щом настъпи часът, щурмуваме.
Обърна се към един от войниците на Субаи, който носеше пясъчния часовник. Беше го обърнал призори предния ден и бе започнал да смята времето — при тази тъмнина в подземията нямаше друг начин то да се следи. А спазването на точния срок беше критично.
— Ще ми се да погледна и да видя колко войници са там.
— Може да рискуваме късно през нощта, когато всички са заспали — отвърна Доминик.
Арута се обърна към един войник.
— Предай на капитан Субаи, че искам да изпрати половината си хора два етажа надолу и да се качат от другата страна при втората врата към тази стая. — Войникът отдаде чест и забърза, а Арута каза на Доминик:
— Досега не се натъкнахме на прегради в долните помещения, но тази врата или другата може да са блокирани. Не искам този рейд да се провали, защото някой си е сложил нара пред някоя от вратите. Който влезе пръв, да се погрижи всички врати да се отворят бързо.
Доминик кимна и погледна войника с пясъчния часовник.
— Още ден и половина.
Ру чакаше нетърпеливо. Последните два дни се бяха проточили — миг след миг, секунда след секунда: вече му се струваше, че ще обезумее. А после изведнъж дойде време за тръгване.
Огледа мъжете, наети от Джон. Бяха шестнайсет. Всички приличаха на хора от дъното, но никой не изглеждаше особено страшен. Все пак в живота си той бе виждал достатъчно безвредни на външност мъже, които след това се оказваха убийци, за да съди прекалено категорично по външността.
— Някой от вас знае ли да работи на кораб?
Петима от тях вдигнаха ръце и Ру посочи първия.
— Ти. Ако чуеш да извикам, режи котвата. — Обърна се към втория: — Чуеш ли ме да извикам, вдигай каквото платно докопаш. — На последния каза: — А ти хукваш към кърмата и ни подкарваш към открити води. — Огледа останалите: — Вие правите това, което ви кажат тези тримата. Ако успеем да вземем този кораб, трябва да се измъкнем. — И добави наум: „И да се разкараме от проклетия Сарт, ако атаката се провали.“
— Готови ли сме? — попита той и мъжете кимнаха. — Тръгнем ли, не спирайте, освен ако аз не ви кажа или ако ни нападнат. — Отвори вратата на склада на Винси. — Хайде.
Мъжете го последваха в предутринния мрак по улицата, на която се намираше складът, после завиха и излязоха на главната улица през града, част от Кралския път. Вървяха бързо, но без да тичат, и когато пътят зави на север, свърнаха по една по-малка уличка, водеща към южния край на пристанището. За Ру планът на Сарт наподобяваше най-вече на дясна ръка, зашлевила се по общо взето продължаващата на северозапад крайбрежна ивица. Палецът се падаше там, където пътят завиваше за малко на запад и в междината оставаше основната част на града, докато пътят не завиеше на север по „показалеца“. Пристанището започваше при свивката на палеца и продължаваше на известно разстояние покрай главния път, с няколкото карета сгради между пътя и залива.
Стигнаха до кейовете и Ру видя, че Винси е наредил да оставят склада отключен. Беше последният на по-долния кей, в най-западната част на въображаемия палец, и вътре имаше две лодки. По шестима души затласкаха всяка и бързо ги избутаха във водата. Осем души се качиха в първата, а Ру с другите осем — във втората. Почти бяха спрели да дишат в старанието си да не вдигат шум, но всичко наоколо остана спокойно.
По двама мъже във всяка лодка загребаха леко към кораба, открояващ се като тъмен силует на сивия фон на небето. Щом приближиха, Ру усети мраз в стомаха си и тихо каза:
— Проклятие.
— Какво? — попита един от мъжете до него.
— Квегански търговски е.