Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Е, и какво? — попита втори.
— Нищо — изпъшка Ру. — Достатъчно неприятности си имам с Квег, още малко няма да ме направят повече мъртъв, ако ме спипат.
Някой от мъжете тихо се изкикоти и каза:
— Не. Но може да направи умирането ти малко по-гадно.
— Благодаря — отвърна Ру. — Много ме успокои.
Първата лодка стигна кърмата на кораба — двумачтов търговски съд. Един от мъжете на носа на лодката скочи, хвана се за въжето на котвата и пъргаво се изкатери до перилото. Надникна предпазливо, обърна се и кимна на другите долу в лодките.
Мъжете тихо започнаха да се прехвърлят на борда.
Морякът на нощна вахта спеше облегнал гръб на перилото. Ру го посочи и един от мъжете го удари по главата с дръжката на меча си. Мъжът се катурна на дъските.
Ру даде знак на хората си да се пръснат. Всичко вървеше тихо. После изведнъж откъм носа проехтя вик и се разнесе шум от удари. Чуха се и други гласове, после всичко отново утихна. Минута по-късно от предния люк се появиха няколко умърлушени моряци, а миг след това излязоха и няколко души от задния люк. На борда се оказаха само двайсет и двама моряци, в това число капитанът и помощникът. Всички бяха заспали и се предадоха, когато видяха, че са изправени срещу въоръжени мъже.
Ру въздъхна облекчено. Корабът беше негов.
Погледна един от мъжете, който не приличаше на моряк, и попита:
— Къде го намерихте?
— В една малка каюта до капитанската.
Ру застана пред човека.
— Нещо в теб ми се струва познато. Кой си ти?
Мъжът мълчеше.
— Запалете фенер.
Един от контрабандистите донесе фенер и Ру го вдигна пред лицето на мъжа.
— Знам те! Ти си от хората на Вазарий. Казваш се Велари.
— Да, господин Ейвъри — каза мъжът.
Ру се засмя.
— Само не ми казвай, че това е кораб на лорд Вазарий.
— Негов е — отвърна мъжът. Тъкмо той беше посрещнал Ру при първото му посещение на острова.
— Страхотно! — каза Ру. — Е, сигурен съм, че Вазарий ме държи лично отговорен за всяка претърпяна от него щета от последното ни виждане, тъй че това допълнително оскърбление едва ли ще го изненада.
— Той рано или късно ще го разбере, Ейвъри — отвърна Велари.
— Можеш да му го кажеш — каза Ру.
— Аз? Няма ли да ни убиете?
— Разбира се, че няма — каза Ру. — Всъщност ние ви правим услуга. Само след няколко часа тук ще избухне война, а дотогава смятам да съм се измъкнал от този залив и да съм на път в открити води на юг.
— Война? — възкликна Велари.
— Да, същата, заради която ви е указан сигналът, при който трябва да потопите този кораб.
— Да потопим кораба? Че защо да го правим?
— За да попречите на кралските кораби да влязат в залива — отговори Ру.
— Нямаме такива заповеди.
— Тогава защо чакате тук?
На въпроса бе отговорено с мълчание.
Ру се престори, че му обръща гръб, но после изведнъж замахна и юмрукът му се заби в корема на Велари. Мъжът се срина на палубата, загубил дъх, после се изправи на колене и повърна. Ру се наведе, сграбчи го за косата, вдигна лицето му нагоре и изръмжа:
— Е, за какво чакате тук?
Мъжът отново го изгледа, без да каже нищо. Ру извади камата си и я вдигна пред очите му.
— По-добре ли ще говориш, ако някои части ти липсват?
— Чакаме друг кораб.
— Какъв кораб?
Мъжът отново не отговори и Ру опря върха на камата в рамото му и започна да натиска, без да му нанася сериозна рана. Велари изохка, очите му се насълзиха и той извика:
— Недейте!
— Какъв кораб? — попита Ру и натисна по-силно.
Велари захлипа.
— Милорд Вазарий идва в Сарт.
— Вазарий! Тук? — Ру прибра оръжието в канията. — Защо?
— За да ни придружи на връщане към Квег.
Ру се ококори, обърна се към водача на контрабандистите и му каза:
— Пригответе се за вдигане на платна. Ако извикам да тръгваме, докато изляза на палубата, искам вече да сме тръгнали.
Изтича до най-близкия люк и с няколко скока слезе на долната палуба. Приведе се да мине през ниската врата в главния товарен трюм и видя десетки сандъци и чували. Награби един по-малък чувал и се опита да го вдигне, но той се оказа тежък и не помръдна. Извади камата си, сряза тънкото въже, с което бе вързан, наклони го и по палубата се изсипаха жълтици.
Ру извика с цяло гърло:
— Тръгвай!
Горе се разнесоха мъжки викове и нечия изпукала челюст му подсказа, че контрабандистите са се погрижили пленените моряци да изпълнят заповедите им. Чу и удар на брадва, който го увери, че въжето на котвата е отсечено.
Намери някакъв лост и отвори с него един от сандъците. Вътре, макар и в полумрака, без трудност различи несметните богатства: Геми, златни монети, ценни накити, топ скъпа коприна — всичко това беше нахвърляно безразборно в сандъка и след това капакът набързо бе закован.